Дан Симънс - Кухият човек

Движението е претоварено, колата се движи в най-лявата лента и разполагат само с две секунди за реакция, след като пияният изскача на платното от мястото, където мантинелата е в ремонт. Сблъсъкът е неизбежен. Майката на Джереми, приятелката й Кари и една друга жена, която се казва Марги Шиърсън, загиват на място. Четвъртата — нова приятелка на Кари, която излиза с тях за пръв път тази вечер, — е изхвърлена вън от колата и оцелява, но остава парализирана до края на живота си. Пияният — чието име Джереми не си спомня, макар през последвалите години да го среща написано не един път — се отървава само с леки наранявания.

Джереми внезапно се събужда и започва да крещи, при което баща му хуква към стаята му на горния етаж. Момчето продължава да крещи, когато двайсет и пет минути по-късно се обаждат от пътната полиция.

Спомня си всяка подробност от следващите няколко часа: как отиват с баща си в болницата, как там никой не знае къде са откарали тялото на Елизабет Бремън; как го карат да стои до баща си в моргата, докато Джон Бремън оглежда един по един труповете на жени, за да „идентифицира“ липсващата Джейн Доу; как накрая съобщават, че тялото не е било докарано тук с труповете на останалите жертви, а в моргата на съседния окръг. Джереми си спомня дългото пътуване в дъждовната нощ, отражението на бащиното му лице в огледалото, осветено от лампичките на контролното табло, и песента, която звучи от радиото — „Априлска любов“ на Пат Буун — и после лутането, докато намерят моргата чак в някакъв запустял промишлен район на Филаделфия.

Най-после Джереми си спомня как се втренчва в лицето и тялото на майка си. То не е покрито с чаршаф, както във филмите, които ще гледа през идващите години, а е напъхано в прозрачен найлонов чувал — като завеса за баня — през който размазаното лице и потрошеното тяло на Елизабет Съскайнд Бремън сияят с млечна светлина. Съненият санитар грубо дърпа ципа на чувала и го смъква чак до голите гърди на мъртвата му майка. Те са все още изпоцапани с незасъхнала кръв. Джон Бремън придърпва чувала по-нагоре със същите познати движения, с които стотици пъти е подпъхвал завивките на момчето, и кимва мълчаливо в знак, че е разпознал трупа. Очите на майка му са полуотворени, като че тримата играят на криеница и тя ги следи с поглед.

Разбира се, онази нощ баща му не го е взел със себе си. Джереми е оставен у съседите, сложен е да спи на дивана в гостната, в която мирише на препарат за почистване на килими, и е съпреживял всеки миг от бащиния си кошмар, докато лежи буден между чистите чаршафи и се взира с широко отворени очи в бавно пълзящите по тавана на гостната ивици светлина от фаровете на преминаващите коли, чиито гуми съскат по мократа настилка. Едва след повече от двайсет години, когато е вече женен за Гейл, той осъзнава това. Всъщност, осъзнава го Гейл и прекъсва горестния му разказ за събитията през онази нощ; именно тя е, която има достъп до някои от спомените на Джереми, заключени дори за самия него.

Четиригодишният Джереми не заплаква през онази нощ, но сега, двайсет и една години по-късно, той плаче: плаче на рамото на Гейл почти час. Плаче за майка си и баща си, също вече покойник. Умрял е от рак, без да е получил прошка от сина си. Джереми плаче за себе си.

Не съм много сигурен кога е била първата телепатична среща на Гейл със смъртта. Има спомени за погребението на котката й Лео, когато е на пет години, но мислите за премазаното от кола животно през последните му часове вероятно са по-скоро проява на скръб по липсата на топлината и мъркането му, отколкото истинска връзка със съзнанието на котката.

Родителите на Гейл са християни фундаменталисти и докато Гейл расте, стават все по-ревностни фанатици, така че тя рядко чува да се говори за смъртта освен като за „отпътуване към царството небесно“. Когато е на осем години и баба й умира — била е строга и студена, вмирисана на старост възрастна лейди, при която Гейл рядко ходи, — баща й я повдига, за да види тялото в ковчега и шепне в ухото й: „Това не е баба… Баба е в рая“.

Гейл отдавна, още преди смъртта на баба си, е решила, че раят е просто едно гърне с лайна. Ето думите на дядо й Бъди: „Всичките тия приказки, Бийни, са ала-бала. Туй раят и ангелските хорове… са гърне с лайна. Ние умираме и наторяваме земята, точно както Лео в задния двор. Единственото, което знаем, че се случва след като пукнем, е че помагаме на тревата и цветята да пораснат; всичко друго е гърне с лайна.“ Гейл така и не научава защо дядо й я нарича „Бийни“, но смята, че има нещо общо с някаква негова сестра, починала още като дете.