Дан Симънс - Кухият човек

Бремън тъкмо отвори уста да го поздрави, когато разбра всичко.

Казва се Вани Фучи. Тръгнал е от Майами малко след три сутринта. Мъртвецът в сандъка е носел невероятното име Чико Тартуджиан. Вани Фучи е потопил тялото на по-малко от шест метра от мястото, където се намира лодката сега, ей там сред кипарисите, където блатото е черно и дълбоко.

Примигна и забеляза все още вълнуващата се повърхност в сянката, където Чико Тартуджиан е бил избутан през борда, с омотана около тялото двайсеткилограмова желязна верига.

— Ей! — извика Вани Фучи и едва не преобърна лодката, когато пусна греблото, за да бръкне под сакото си.

Направи крачка назад и замръзна. За миг му се стори, че пистолетът калибър 38 в ръката на Вани Фучи, е неговият, този, който му бе подарил зет му и който току-що бе хвърлил в реката, където на мястото на падането му все още бягаха концентрични вълни, бързо поглъщани от течението и следата зад подскачащата лодка на Вани Фучи.

— Ей! — извика онзи за втори път и запъна пистолета. Изщракването се чу ясно.

Опита се да вдигне ръце, но откри, че просто ги е събрал пред гърдите си в жест, изразяващ по-скоро дълбок размисъл, отколкото молба или молитва.

— Какво по дяволите правиш тук? — кресна Вани Фучи и лодката се заклати така силно, че черното дуло на пистолета, насочен към Бремън, се запремята по цялата височина на тялото му, от главата до краката.

Даде си сметка, че ако ще бяга, сега е моментът. Но не побягна.

— Казах какво по дяволите правиш тук, шибан скапаняко! — извика повторно мъжът в белия костюм и черната риза. Бухналата му къдрава коса бе черна и лъскава като ризата. Лицето му бледнееше под изкуствения тен, а пълничките му закръглени устни се бяха разкривили и оголили зъбите му. Забеляза проблясващия на лявото му ухо диамант.

За момент онемял, но не от страх, а от внезапно напушилия го смях, Бремън поклати глава. Ръцете му останаха събрани на гърдите, с почти докосващи се върхове на пръстите.

— Ела тук, скапаняко! — извика Вани Фучи, опитвайки се да държи пистолета на прицел, докато закрепваше греблото по-здраво под дясната си мишница и оттласкваше лодката към брега, подпирайки се и с лявата ръка върху него за по-голяма устойчивост. Лодката се килна отново, но продължи напред; дулото на пистолета се уголемяваше заплашително.

Примигна, за да пропъди мушичките от очите си, и продължи да следи лодката. Пистолетът бе на по-малко от три метра и неотклонно се приближаваше.

— Видя ли нещо, глупако? А? Видя ли нещо с шибаните си очи? — Вани Фучи наблегна на втория въпрос, като протегна пистолета напред, сякаш имаше намерение да го навре в лицето му.

Не отговори. Една част от съществото му бе напълно спокойна. Спомни си Гейл през последните й дни и нощи, изгубена сред апаратурата в интензивното отделение, с тяло, пронизано от катетри, кислородни тръби и венозни системи. Мислите за изящните синусоидни вълни бяха изчезнали при крясъците на гангстера.

— Качвай се в тая шибана лодка, копеле мръсно! — изсъска Вани Фучи.

Бремън отново примигна, този път от искрено недоумение. Мислите на Фучи представляваха поток от нажежени до бяло гадости и приливи на страх и мина доста време, преди да осъзнае, че оня говори на глас.

— Казах да се качваш в шибаната лодка, копеле мръсно! — кресна той и стреля във въздуха.

Бремън въздъхна, отпусна ръце и внимателно стъпи на борда. Вани Фучи му даде знак да мине към носа и да седне, после се зае непохватно да оттласква плоскодънния съд с една ръка, докато с другата държеше пистолета.

Сред тишината, нарушавана единствено от крясъка на сепнатите от изстрела птици, те поеха към отсрещния бряг.

Смъртта ме интересува. За мен тя е нещо ново. Представата, че човек ей така престава да живее, е може би най-плашещата и очарователна идея, която съм възприел от Джереми.

Убеден съм, че първият сблъсък на Джереми със смъртта е бил доста жесток: смъртта на майка му, когато е бил на четири годинки. Телепатичните му способности тогава все още се проявяват рядко и стихийно — те не са нищо повече от появата на откъслечни мисли и кошмарни сънища, които впоследствие осъзнава, че не са негови — но в нощта, когато умира майка му, дарбата му изведнъж придобива нечувана сила и проницателност.

Името й е Елизабет Съскайнд Бремън и в нощта на своята кончина е на двайсет и девет години. Прибира се в къщи от игра на покер с приятелки. Групата от шест до десет жени се събира веднъж месечно от години, още когато повечето не са били омъжени; нея вечер са ходили във Филаделфия, за да присъстват на откриването на изложба в музея на изкуствата и после да отидат на джазов концерт. Предварително решават коя от тях ще е „набеденият шофьор“, макар този израз все още да не е придобил популярност тогава, и Кари, приятелката на Елизабет от детинство, не пие нищо преди да тръгнат да се прибират. Четири от приятелките живеят на по половин час път една от друга, близо до дома на Бремън в Бъкс Каунти, и жените се разполагат в огромния шевролет на Кари късно вечерта, когато пияният изскача на платното на магистралата „Шулкил“.