Дан Симънс - Кухият човек

Никой от двамата не хвана нищо, което да си заслужава стоенето там, тъй че отплаваха, излязоха на открито и светло — над кипарисите на изток грееше пълна луна — и завързаха лодката на пристана под бунгалото. Лекият ветрец пъдеше комарите. Седнаха на верандата в сговорчиво мълчание и довършиха бирите.

Сега, на третата сутрин, стана и излезе навън, примигна срещу изгряващото слънце и му се дощя да полови риба преди закуска. Скочи от пристана и тръгна към тревистата полянка край брега на стотина метра на юг, която бе открил предния следобед. Мъглата се вдигаше над реката и птиците изпълваха въздуха с оглушителните си утринни песни. Стъпваше внимателно, следейки с едно око за змии и алигатори в растителността край водата; усещаше как въздухът бързо започва да се затопля, след като слънцето се издигна над върховете на дърветата. Гърдите му бавно се изпълваха с нещо, твърде много напомнящо щастие.

Голямата река с две сърца , долетя мисълта на Гейл.

Бремън едва не се спъна; закова се на място, леко задъхан и затворил очи, за да се съсредоточи. Беше Гейл, и в същото време не беше: някакво измамно ехо, смразило го от ужас, като че наистина бе чул шепота й. Внезапно му се зави свят и трябваше да седне на обрасла в трева могилка. Отпусна глава между коленете си и се опита да диша бавно и дълбоко. След малко пищенето в ушите му позаглъхна, пулсиращите удари в гърдите му поотслабнаха и гаденето отмина.

Вдигна лице към слънцето, опита се да се усмихне и взе пръта и макарата.

Но това не бяха прът и макара. Вместо тях тази сутрин бе взел пистолета.

Седна на затоплящия се бряг и заразглежда оръжието. В слънчевата светлина синкавата стомана изглеждаше почти черна. Откри лостчето, освободи барабана и се вгледа в шестте месингови кръгчета. Затвори го обратно и вдигна пистолета пред лицето си. Ударникът прищракна и се върна на мястото си с учудваща лекота. Допря късата цев до слепоочието си и примижа, усетил слънчевите лъчи върху лицето си. Заслуша се в жуженето на насекомите.

Не си правеше илюзии, че ако си пусне един куршум в черепа, това ще го освободи и отпрати в някакво ново битие. Нито той, нито Гейл някога бяха вярвали в друг живот, освен настоящия. Но си даваше сметка, че пистолетът, че един-единствен куршум, са все пак инструменти на освобождението. Пръстът му бе обхванал спусъка и Бремън бе напълно сигурен, че и най-лекият натиск ще премахне дълбоката бездна от скръб, която зееше дори изпод този кратък миг на щастие. И най-лекият допълнителен натиск ще сложи край веднъж завинаги на непрестанното нахлуване на мислите на другите хора, които дори в този момент бръмчаха в периферията на съзнанието му като милион мухи над парче вмирисано месо.

Понатисна спусъка, чувствайки идеалната дъга на метала под пръста си, и пряко волята си обърна нейния чисто военнотактически замисъл в математическо построение. Представи си скритата кинетична енергия на барута, внезапното преобразуване на тази енергия в движение и последващия срив на една много по-сложна структура, когато неповторимият танц на синусоидните и стоящите челни вълни в черепа му замре със смъртта на пораждащия ги мозък.

И не друго, а тъкмо представата, че ще разруши това красиво математическо построение и ще унищожи завинаги уравненията на челните вълни, много по-скъпи му от несъвършената и похабена човешка душа, на която бяха израз, го накара да отхлаби натиска на пръста си върху спусъка, да смъкне пистолета и да го захвърли над тръстиките в реката, далеч от себе си.

Изправи се и загледа разширяващия се кръг концентрични вълнички. Не чувствуваше нито въодушевление, нито тъга, нито задоволство, нито облекчение. Не чувствуваше нищо.

Долови мислите на човека секунди преди да се обърне и да го види.

Мъжът стоеше прав в стара плоскодънна лодка на около двайсет метра от брега и използваше греблото вместо прът, за да избута лодката от плитчините близо до мястото, където реката се вливаше в блатото (или обратното). Беше облечен още по-неподходящо за излет, отколкото Бремън преди два дни: с бял костюм и черна риза, острите краища на чиято яка лежаха върху реверите на сакото като криле на гарван; от тънкия му врат висяха безброй златни верижки, губещи се в черните косми на гърдите му, които се сливаха с цвета на разкопчаната сатенена риза; носеше скъпи черни обувки от мека кожа, предназначени да стъпват единствено по плюшени килими и по никаква друга пагубна повърхност; розова копринена кърпичка се подаваше от горното джобче на бялото сако; панталоните му бяха препасани с бял колан с голяма златна тока, а на лявата му китка проблясваше златен Ролекс.