Дан Симънс - Кухият човек

— Това… — казва Гейл и млъква. — Това изследване на Голдмън обяснява ли нашата… способност?

— Телепатията ли? — смее се Джереми. — Да, Гейл… да. По дяволите, то обяснява почти всичко, към което се стремя като слепец. — Той си поема дъх, изгълтва останалия чай и продължава: — Екипът на Голдмън извършва най-различни сложни електроенцефалографски проучвания и наблюдения. Събрал е доста данни, но тази сутрин приложих към изследването му анализа на Фурие, после го вкарах в различни модификации на вълновото уравнение на Шрьодингер, за да проверя дали ще заработи като постоянна вълна.

— Джери, не разбирам напълно… — казва Гейл. Той усеща как мислите й се стремят да подредят математическата неразбория в собствената му глава.

— По дяволите, момиче, заработи! Според надлъжното изследване на мисловните модели на Голдмън те наистина могат да се опишат като постоянни вълни. Не само функциите на паметта, в които се рових толкова време, а цялото човешко съзнание. Онази част от нас, която ни прави това, което сме, може да бъде почти съвършено изразена като холограма… или по-точно като един вид суперхолограма, състояща се от няколко милиона по-малки.

Гейл се привежда напред с блеснали очи.

— Струва ми се, че разбирам… но къде остава разумът, Джери? Самият мозък?

Джереми се смее, понечва да отпие още чай, но в чашата потракват само ледени кубчета. Той я трясва на масата.

— Излиза, че гърците и вярващите са прави, като разделят двете неща. Можем да приемем мозъка за… хм, един вид електромеханичен генератор на вълни и интерферометър едновременно. А разумът… а-а, този разум!… е нещо далеч по-красиво от буцата сиво вещество, която наричаме мозък.

Джереми се улавя, че отново разсъждава с понятията на математиката: синусоидни вълни, танцуващи под звуците на изящните мелодии на Шрьодингер. Вечни, но изменчиви синусоидни вълни.

Гейл отново се мръщи.

— Значи има душа… някаква част от нас, която остава след смъртта?

Родителите на Гейл, особено майка й, са били фундаменталисти, и сега в гласа й се промъква онова леко раздразнение, което се появява винаги, когато обсъждат религиозни теми. Представата за душата, която като някакво миловидно херувимче размахва крилца и се въздига към вечното блаженство на рая, за нея е отблъскваща.

Ред е на Джереми да се намръщи.

— След смъртта ни? Едва ли… — Яд го е, че отново трябва да разговаря с думи. — Ако изследването на Голдмън и моите анализи са правдиви и личността е една сложна вълна — някаква последователност от нискоенергийни холограми, интерпретиращи реалността, — то тази личност не би могла да преживее смъртта на мозъка. Холографският генератор ще загине заедно с вместилището си. Тази сложна вълна, която сме ние… сложна, защото моите анализи, Гейл, показват много повече вариации на вълнови частици, отколкото са атомите във вселената… та тази холографска вълна се нуждае от енергия както всичко останало в природата. Със смъртта на мозъка вълната колапсира като спукан балон. Колапсира, раздробява се, разпада се и изчезва.

Гейл се усмихва мрачно.

— Добре звучи — казва тихо тя.

Джереми не я чува. Погледът му е леко отнесен, както е винаги, когато го гложди някаква мисъл.

— Но това, което става с вълната, щом мозъкът умре, не е толкова важно — казва той на жена си с тона, с който говори на студентите си. — По-важното е как този пробив… а за бога, това наистина е пробив… как този пробив влияе върху това, което ти нарече „наша способност“. Телепатията.

— И как, Джери? — пита Гейл тихо.

— Много е лесно, ако си представиш човешката мисъл като серия от постоянни челни вълни, създаващи интерферентни модели, които могат да бъдат съхранявани и пресъздавани в холографски аналози.

— Ъхъ.

— Не, наистина е лесно. Спомняш ли си, когато си говорихме за нашата способност малко след като се срещнахме? Бяхме единодушни, че би било невъзможно да го обясним на човек, който никога не го е преживявал. Все едно да описваш…

— … какво са цветовете на сляп по рождение човек — прекъсва го Гейл.

— Да. Точно така. Знаеш, че телепатията въобще не е това, дето го описват в глупавите научнофантастични романчета, които обичаш да четеш.

Гейл се усмихва. Четенето на научна фантастика е тайният й порок, едно бягство от „сериозните книги“, което често предприема; тя харесва жанра и се сърди на Джереми, когато той му се присмива.

— Обикновено разправят, че е като приемането на радио– или телевизионни сигнали — казва тя. — Като че мозъкът е приемник или нещо подобно.