Дан Симънс - Кухият човек

— Имаш ли нещо против?… — попита, едва скривайки нетърпението си да тръгне час по-скоро.

Норм-старши повдигна вежди, после се засмя:

— Готово. Ей сегичка. Ключовете ще ги търсиш тук, когато решиш да си ходиш.

Бремън го последва през задната врата до малкия пристан, който не се забелязваше откъм предната страна на магазина. Старецът седеше на кърмата на малка лодка и се хилеше беззъбо.

Почувствува как гърдите му се изпълват с някаква тъга, като току-що пробудила се тропическа птица, която разперва криле, разкривайки цялата пищна красота на перата им. В този ужасен миг той се уплаши да не изкрещи.

Норм-старши подаде на Върдж кашона и изчака, докато Бремън непохватно стъпи в средата на лодката и внимателно постави пръта напречно на пейките.

После докосна козирката на шапката си.

— Надявам се да си прекараш добре, а?

— Да — прошепна Бремън, като се намести на грубата седалка, вдишвайки миризмата на езерото, на моторното масло и дори лекия мирис на газ от дрехите си. — Да. Да.

Вероятно никой на света на знае по-добре от Джереми как работи човешкият мозък. Освен че има достъп до мислите на хората от тринайсетгодишната си възраст, той също така се занимава с изследвания, които разкриват действителните механизми на мисленето. Или поне са една твърде сполучлива тяхна метафора.

Пет години преди смъртта на Гейл, когато Джереми най-после е завършил дисертацията си върху анализа на челните вълни, на бюрото си в Хейвърфорд намира студията на Джейкъб Голдмън. В плика има и бележка от някогашния му съквартирант Чък Гилпън: „Помислих си, че може би ще поискаш да се запознаеш и с мнението на някой друг по въпроса“.

Джереми се прибира у дома така развълнуван, че едва не е изгубил дар слово. Джърнисавиен го поглежда и избягва от стаята. Гейл му налива чай с лед и го настанява на кухненската маса.

— По-бавно — казва тя. — Говори по-бавно.

— Добре — задъхва се Джереми, почти задавяйки се със студения чай. — Нали знаеш за дисертацията ми? За челните вълни?

Гейл върти очи. Как може да не знае? Та дисертацията му запълва целия им живот и им отнема всяка свободна минута вече четвърта година.

— Да — отвръща търпеливо тя.

— Е, излиза, че всичко, което съм написал, е вече остаряло — казва Джереми с нелепа усмивка. — Чък Гилпън днес ми изпрати нещо от някой си Голдмън, от Кеймбридж. Целият ми анализ на Фурие е безнадеждно остарял.

— О, Джери… — възкликва Гейл с искрено съжаление.

— Не, не… това е чудесно! — почти изкрещява Джереми. — Чудесно, Гейл! Изследването на Голдмън запълва всички празноти. Свършил съм отлична работа, само че не по нужния проблем.

Гейл клати глава. Не схваща.

Той се навежда напред със сияещо лице. Чаят с лед се разлива върху масата. Той тиква купчина листа под носа й.

— Виж, момиче, всичко е наред. Спомняш ли си темата на моята дисертация?

— Анализ на челните вълни във функциите на паметта — издекламирва Гейл.

— Да. Само дето постъпих като последния глупак, като се ограничих единствено върху паметта. Голдмън и екипът му са извършили основни изследвания на холистичните параметри на вълните при аналози на цялостното човешко съзнание. Започнали със серия анализи, извършени през трийсетте години от някакъв руски математик, обвързали ги с резултатите от рехабилитационните аномалии след мозъчен удар, за да стигнат право до моя анализ на функциите на паметта…

Против волята си, Джереми изоставя езика и се опитва да общува с Гейл директно. В потока на мислите му се преплитат думи и образи, бълвани като копия от претоварен принтер. Безкрайни криви на Шрьодингер, техните графики, говорещи на език, безкрайно по-ясен от речта. Колапсирането на кривите на вероятността в биномна прогресия.

— Не, не — шепти Гейл и разтърсва глава. — Говори ми. Говори ми с думи.

Джереми се опитва, знаейки през цялото време, че математиката, която за нея е толкова суха, ще й разкрие нещата много по-ясно.

— Холограмите — казва той. — Работата на Голдмън се базира на холографски изследвания.

— Като твоите анализи на паметта — отвръща Гейл, леко намръщена, каквато е винаги, когато обсъждат работата му.

— Да… точно така… само че Голдмън достига по-далеч от синапсическия анализ на функциите на паметта, създавайки аналог на човешкото мислене… по дяволите, на цялото човешко съзнание.

Гейл си поема дъх и Джереми вижда, че нещата започват да се избистрят в мозъка й. Ще му се да проникне там и да замени неясните езикови конструкции, с която тя си проправя път към разбирането, с чиста математика, но устоява на желанието си и се опитва да намери най-точните думи.