Дан Симънс - Кухият човек

Отиде до хладилника и затърси друга бутилка, чувствайки се някак освободен при мисълта, че и тя ще бъде записана на сметката му.

— Имаш ли къде да преспиш? Ако ще ловиш риба из езерото, по-лесно ще ти бъде да се настаниш на някой от островите.

Нима това, което бе взел за тресавище, наистина е езеро?

— Да преспя ли? — повтори, виждайки в отражателното огледало на бавните мисли на Норм-старши, че човекът си обяснява закъснелите му реакции с въздействието на скръбта. — Да, ще поостана няколко дни.

Норм се обърна към мълчаливия седнал мъж. Бремън насочи мислите си към тъмния силует там, но не долови почти нищо членоразделно. Мислите на мъжа се въртяха като безкрайно бавна пералня, в която са пуснати няколко парцала и куп образи, но почти никакви думи. Едва не зяпна от изненада.

— Върдж, онзи от Чикаго освободи ли номер две на остров Коупли?

Върдж кимна и при внезапно нахлулия сноп светлина през единствения прозорец Бремън видя, че той е старец, без зъби, с лъснали под заблудилия се лъч червени петна по лицето.

Норм се извърна към него.

— Върдж не приказва много след последния удар, който преживя… д-р Майерс му вика „афазия“… но умът му си е на мястото. Имаме свободно бунгало на един от островите. Четирийсет и два долара на ден плюс наема за лодка и извънбордов мотор. Върдж може да те закара — безплатно. Има добри места за риболов направо от брега.

Кимна. Да. Да — на всичко.

Норм-старши продължи:

— О кей, минимум три нощувки, значи сто и десет долара предплата. Ще останеш ли за три нощувки?

Кимна отново. Да.

Норм-старши се обърна към учудващо нов електронен касов апарат и взе да прави сметката. Бремън измъкна няколко петдесетачки от пачката и я мушна обратно в джоба си.

— О… — каза Норм и потърка буза. Долови нежеланието му да задава лични въпроси. — Предполагам, че си имаш дрехи за риболова, но ако… а-аа… ти трябва нещо за обличане или продукти…

— Само минутка — отвърна Бремън и излезе от магазина.

Пое по тясната алея, мина покрай мястото, където бе повръщал и стигна до беретата. На пътническата седалка лежеше стария сак с всичките му неща. Не си спомняше да го е давал на багаж в самолета, но бяха му лепнали етикет. Вдигна го — беше смущаващо празен, имаше само някакъв лек предмет — и дръпна ципа.

Вътре, увит в червената кърпа, която Гейл му бе дала предното лято, видя револвера си Смит&Уесън, калибър 38. Беше му го подарил братът на Гейл, полицаят, когато живееха в Джърмънтаун и в блока им бяха станали няколко въоръжени обира. Нито той, нито Гейл бяха стреляли с него. Бе възнамерявал да го изхвърли — него и кутийката патрони, която Карл му бе дал заедно с пистолета — но вместо това го бе заключил в долното дясно чекмедже на бюрото си.

Не си спомняше да го е взимал със себе си. Извади пистолета, разви кърпата, сигурен, че поне не го е зареждал.

Оръжието бе заредено. Дъната на петте куршума се виждаха в кръглите си гнезда, матови и криещи в себе си смърт. Загърна го отново в кърпата, пусна го обратно вътре и затвори ципа. Занесе сака в магазина.

Норм-старши повдигна вежди.

— Май не съм си взел подходящи дрехи за риболов — Бремън опита да се усмихне. — Ще поразгледам онези там.

Мъжът зад тезгяха кимна.

— И малко продукти — посъветва го той. — За три дни.

Продавачът отиде до лавиците в предната част на магазина и взе да размества кутиите с консерви.

— В колибата има стара печка — каза той. — Но повечето хора използват котлона. Супа, боб и такива неща, а? — Изглежда долавяше, че Бремън няма нищо против някой друг да решава вместо него.

— Да — съгласи се той, оглеждайки чифт работни панталони и сивокафява риза, само с един номер по-големи от неговия. Отнесе ги до тезгяха, погледна краката си и се намръщи при вида на лъснатите си евтини половинки. Обходи с очи рафтовете и видя, че в този вълшебен магазин не се продават ботуши или кецове.

Норм направи сметката и Бремън отброи няколко двайсетачки, мислейки си колко отдавна не е правил покупки с такова удоволствие. Магазинерът наслага нещата в един кашон както дойде — кутийки с жива стръв до хляба и пакетите със студено месо — и му подаде пръта от фибростъкло, който му бе избрал.

— Върдж подгрява мотора. Ако, разбира се, си готов да тръгваш…

— Готов съм.

— Може би ще преместиш колата си от пътя. Паркирай я зад магазина.

Тогава направи нещо, което изненада дори самия него. Подаде ключовете на Норм, уверен, че мъжът ще се погрижи за автомобила.