Дан Симънс - Кухият човек

Смъртта, решава тя отрано, е проста работа. Умираш и помагаш на тревата и цветята да растат. Всичко останало е гърне с лайна.

Майка й я чува да споделя тази своя философия със съседското момиче, докато двете погребват умрял хамстер, изпраща съседчето у тях и в продължение на час и нещо й държи пламенна проповед за Светото писание — за това, че Библията е Божието слово на земята и колко е глупаво да се мисли, че хората просто ей тъй умират веднъж завинаги. Гейл я гледа и слуша, но упорито отказва да се отрече от убежденията си. Майка й заявява, че дядо й Бъди е пияница.

Ти също , казва си деветгодишното момиченце, но само на ум. То не е узнало този факт посредством телепатичните си способности — ще ги овладее едва четири години по-късно, когато навлезе в пубертета, — а е стигнало до него по пътя на логическите умозаключения, когато намира отварачката за консерви под кърпите в банята, когато чува майка си да говори завалено и на висок глас късно вечер и когато слуша глъчката от празненствата на долния етаж, на които родителите й канят гости в чест на преродените си приятели.

По ирония на съдбата първият близък й човек, който умира, след като тя е вече господарка на телепатичните си способности, е дядо й Бъди. Взела е автобус чак до Чикаго, за да посети дядо Бъди в болницата, където старецът бере душа. Той не може да говори; в разяденото му от рак гърло е вкарана дихателна тръба, отвеждаща въздуха в разядените от рак дробове, но петнайсетгодишната Гейл остава при него цели шест часа, дълго след края на времето за посещение, държи ръката му и се опитва да проектира собствените си мисли върху неговите през подвижните завеси на болката и обезболяващите средства. Няма признаци, че той чува мислените й съобщения, макар тя да успява да преодолее сложната и пъстра плетеница от спомени и бълнувания. Иззад тях се долавя чувството на тъга и загуба, съсредоточено около сестричката му Бийни, която е била единствената близка душа на дядо Бъди в този враждебен свят.

Дядо Бъди , излъчва Гейл отново и отново, ако не е гърне с лайна… раят и всичко останало… дай ми знак. Изпрати ми някаква мисъл.

Експериментът я ужасява и вълнува. Лежи будна три нощи и й се иска да не е изпращала мислите си на своя умиращ приятел; всяка нощ очаква духът на мъртвия дядо Бъди да се яви и да я събуди, но на четвъртата все още няма нищо — нито дрезгавият му шепот, нито топлите мисли, нито някакъв признак за съществуването му „в отвъдното“ — само тишина и празнота.

Тишина и празнота. Такава остава представата на Гейл за смъртта до края на живота й, включително и през последните й седмици, когато не е в състояние да скрие от Джереми отчаянието си. Той не се опитва да я разубеждава, макар че продължава да споделя с нея слънчевата светлина и надеждата, дори когато тя вече вижда малко от първото и нищо от второто.

Тишина и празнота. Това е смъртта за Гейл.

А сега и за Джереми.

Вани Фучи го поведе от лодката към брега, от брега към редицата дървета и от дърветата към пътя, където бе паркиран бял кадилак. Държеше пистолета отпуснат до бедрото си, но така, че да се вижда. Отвори вратата откъм пътническото място и му кимна да влиза. Бремън мълчаливо се подчини. Измежду стволовете на кипарисите за миг зърна магазинчето, където Норм-старши навярно пиеше второто си кафе, а Върдж седеше и пушеше лулата си.

Фучи се намъкна зад волана, запали мотора на кадилака и с рев, сред облак прах и хвърчащи изпод гумите камъчета, се понесе по неравната настилка. Други коли нямаше. Полегатите утринни лъчи на слънцето огряваха върховете на дърветата и телефонните стълбове. Светлина проблясваше по повърхността на водата вдясно от тях. Гангстерът сложи пистолета на кожената седалка до лявото си бедро.

— А си гъкнал, а съм ти пръснал шибаната глава — изсъска той.

Бремън и без това нямаше никакво желание да говори. Пътуваха на запад. Кадилакът сякаш не усещаше скоростта от над сто километра в час. Той се облегна и се загледа в пейзажа отдясно. Отминаха блатото и гората зад него и навлязоха в открита местност, обрасла с остролиста трева и ниски и криви борови дървета. Навътре из полето се виждаха порутени фермерски къщи, а покрай пътя — обичайните сергии, сега опразнени и самотни. Вани Фучи измърмори нещо, включи радиото и занатиска копчетата, докато не намери станция, излъчваща рокендрол, какъвто му допадаше.