Дан Симънс - Кухият човек

Но се лъжеше. Бремън зърна Вани Фучи, който чакаше на алеята, докато Капи разговаряше вътре с Чико Тартуджиан след края на програмата. Трите изстрела от пистолет калибър 22 бяха бързи и приглушени, без никакво ехо. Фучи бе запалил втора цигара и изчака още минута, преди да влезе с найлоновата завеса за баня и веригата. Хлапето бе накарало Тартуджиан да коленичи под душа в личната му баня, точно според инструкциите на Дон Леони. Всякакви следи от кръв щяха да бъдат заличени за трийсет секунди от течащата вода.

— Какво правеще там, шибан скапаняк такъв? Какво правеше в шибаното блато толкова рано сутринта, а? — попита Фучи.

Бремън го погледна.

— Ловях риба — каза той… или си помисли, че казва.

Вани Фучи тръсна глава отвратен и усили музиката.

— Шибано гражданче.

Минаваха през някакво градче, по-голямо от редките за Евърглейдс населени места, които бяха оставили зад гърба си, и трябваше отново да затвори очи при яростната атака на мисловните вълни. Особено зле бе покрай палатковите лагери, селищата от каравани и блоковете с апартаменти за пенсионери. Там скрибуцащите мисли на възрастните хора болезнено пронизваха изтормозеното му съзнание. Дочу как един старец се мъчи да изхвърли от дробовете си сутрешната порция храчки.

Нито писмо, нито обаждане по телефона. Шони няма да се обади докато съм жив…

Само една малка бучка, каза Мардж. Каза го едва миналия месец. Една малка бучка. А сега е мъртва, отиде си. И с кого сега ще играя маджонг?

Четвъртък. Днес е четвъртък. Довечера е играта на карти в клуба.

Не винаги с думи, по-често безсловесно, грижите, тъгата и горчилката на старците, тяхната безпомощност и изоставеност го връхлитаха, докато кадилакът се спускаше по разширяващото се шосе. Откри, че вечерите в четвъртък са посветени на играта на карти в повечето палаткови лагери и пенсионерски блокове не само в този град, а и в следващите по пътя им. Но пред тези хора трябваше да се изнижат дълги часове дневна светлина, болка и тежката горещина на Флорида, преди да доживеят до влажната вечерна хладина и уютната сигурност на общинския клуб. В хиляди и хиляди къщи на колела и апартаменти проблясваха телевизори и жужаха климатици, край които пенсионери и никому ненужни хора отмаряха тела и чакаха края на дългия горещ ден с надеждата за още една вечер сред оредяващия кръг от приятели.

Един внезапен проблясък в неспокойните размишления на Вани Фучи го откъсна от тези наблюдения и той научи, че крадецът е ядосан на Господ. Ужасно ядосан на Господ.

Същия онзи шибан ден, когато Нико…

По-малкия му брат, разбра Бремън, със същата черна коса и черни очи, но надарен с повече и по-смирена красота.

Същия онзи отвратителен ден, когато Нико се запопи, се вмъкнах в „Света Дева Мария“ и задигнах оня скапан потир. Оня скапан потир, дето го подавах на отец Дамиано, когато бях малкото идиотче от олтара. Оня скапан потир. Никой не го искаше. Никой търговец не искаше даже да го докосне. Да се побъркаш, човече… Нико се запопва, а аз бродя по шибаните улици на Атлантик сити със скапания потир в сака. И никой не я ще скапаната чаша. Образи на Вани Фучи, който със сълзи на очи заравя сребърния съд в заливаното от прилива мочурище северно от казиното. Фучи, вдигнал ръце към небето, със стиснати юмруци, пъхнал палци между показалците и средните пръсти. Сливата… смокинята… Бремън се досети. Вани Фучи показва на Господ сливата, най-неприличния знак, известен на малкия крадец по онова време.

Да ти го начукам, Господи. Да ти го начукам отзад, старче.

Бремън примигна и разтърси глава, за да се предпази от мозъчните излъчвания откъм палатките, покрай които минаваха. Не вярваше, че Вани Фучи ще го убие. Поне засега. Фучи не искаше да си утежнява положението и вече съжаляваше, че не е зарязал тоя смотаняк на острова. Поне да беше взел Роучклип със себе си. Роучклип щеше да го гръмне тоя шемет направо от лодката, без да му мигне окото.

Започна да обмисля как да постъпи. Като имаше предвид събраната досега информация, би могъл да каже на Вани Фучи, да речем, че той, Бремън, е пратен на юг също от Дон Леони, че знае, дето Бърт Капи е пречукал Чико Тартуджиан и че всичко е наред. Дон Леони просто е искал потвърждение, това е всичко. Представи си как отговаря на въпросите. Роучклип? Ама как да не го познава тоя гаден пуерториканец. Никога няма да забрави нощта, когато Роучклип изведе навън двамата Арманси — оня едрия, с пластмасовата протеза, останала му от Втората световна война, и по-малкия му мършав брат с костюма от кожа на акула. Роучклип не бе използвал пистолет или нож, а оная шибана оловна тръба, дето винаги си стои в багажника на колата му, бе се приближил до братята изотзад, след като ги бе закарал до мястото на срещата в Бронкс, а после бе блъскал главите им направо по паветата на улицата, точно пред оная изумена полска бабушка с пълното бяло лице и черната забрадка, от чиято найлонова торбичка от шибаната й родна страна върху кишавата настилка се сипеха портокали…