Дан Симънс - Кухият човек

Бремън изпъшка, сякаш го бяха ритнали в корема, седна на третото стъпало и разтърка очи. Не е Гейл. Не. Беше чел, че хората с ампутиран крайник, често изпитват болка в липсващия крак или ръка. Но това бе по-лошо. Много по-лошо. Той стана и тръгна по коридора, опитвайки се да си придаде вид на вътрешен човек. Отслабването на мисловните потоци го караше да се чувствува по-празен отколкото преди минута.

Коридорът се пресичаше с други ходове и стълбища. По стените имаше стрелки с надписи „ЛАБОРАТОРИИ ЗА ЖИВОТИНСКИ ЗВУЦИ 6 — 10“, „СКЛАД ЗА БРАКУВАНИ МОДЕЛИ 44 — 66“ и „СТАИ НА ГЕРОИТЕ ОТ ПРИКАЗКИ 2 — 5“. Реши, че последният звучи най-малко заплашително и свърна нататък. Изведнъж от напречния коридор се разнесе звук като бръмчене на гигантско насекомо и той набързо отстъпи няколко крачки назад по празното стълбище, за да не го смачка платформата, която изтрополя покрай него. Нито човекът, нито частично разглобеният робот на платформата го забелязаха.

Слезе обратно долу и тръгна предпазливо, наострил слух. Внезапно иззад завоя се разнесе смях; взе наведнъж пет стъпала и се отби в друг по-тесен тунел.

Пое по него с ръце в джобовете, едва удържайки се да не си заподсвирква с уста. Смехът и говорът зад него се усилваха — някой бе завил по коридора, който току-що бе напуснал. Той разбра накъде вървят хората, както и грешката си.

Тунелът свършваше пред две широки врати, над които имаше надпис „НЕ ЗАБРАВЯЙ ДА СВАЛИШ ГЛАВАТА СИ ПРЕДИ ДА ВЛЕЗЕШ“. На вратите пишеше още: „СТАЯ НА ГЕРОИТЕ ОТ ПРИКАЗКИ 3“ и „ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО“ отдолу. Отвътре се чуваха разговори. Разполагаше с около три секунди, преди гласовете зад него да стигнат отклонението.

Вляво имаше сиво боядисана врата без прозорец с надпис „МЪЖЕ“. Мушна се вътре точно когато трима мъже и една жена се показаха в началото на дългото отклонение зад него.

В тоалетната нямаше никой, но някакъв тъмен силует на отсрещната стена го накара да подскочи и запримигва. Окачен до мивките висеше маскараден костюм на Глупака, най-малкото за двуметрова фигура.

Отвън се чуха гласове и той влезе в една от кабинките, залости се вътре и въздъхна с облекчение. Тук никой нямаше да му иска служебна карта. Захлопнаха се врати и гласовете заглъхнаха в стаята на героите от приказките.

Обхвана главата си с ръце и се опита да се съсредоточи.

Какво по дяволите правя? Гласът на съзнанието му едва се долавяше сред несекващото бучене на мозъчните вълни на десетките хиляди търсачи на развлечения над него.

Бягам , отговори си той. Крия се.

Защо?

Мисловните потоци изсъскаха и се разбушуваха.

Защо? Защо просто не съобщя на властите какво става? Защо не заведа полицията на езерото? Защо не им разкажа за Вани Фучи?

По-бързо, по-бързо, да се забавляваме, по дяволите, тези три дни ми струват цяло състояние…

Притисна слепоочията си.

Аха. Да съобщиш на властите, значи. Да позволиш на ченгетата да проверят самоличността ти и да научат, че ти си човекът, който току-що е подпалил къщата си и е изчезнал… и после просто ей така, случайно, е станал свидетел как един бандит хвърля труп във водата? И откъде, любезни ми господинчо, си научил имената и на престъпника, и на жертвата?

Защо подпалих къщата?

Не, не сега. Ще мислиш за това по-късно.

Никакви ченгета. Никакви обяснения. Ако смяташ, че това тук е адът, то пробвай да преспиш една-две нощи в арестантска килия. Има да се чудиш какво кроят съкафезниците ти в закърнелите си мозъчета… искаш ли го, Джереми, старо куче?

Отключи кабинката, промъкна се до писоара и се опита да уринира, но не можа; дръпна ципа на панталоните си и се приближи до мивката. Студената вода го поосвежи. Стресна се от бледото, болнаво лице, което се появи в огледалото пред него.

Майната им на ченгетата. Майната им на Вани Фучи и приятелчетата му. Просто изчезвай оттук. Изчезвай.

Откъм коридора долетяха нови гласове. Бремън настръхна. Вратата на дамската тоалетна отсреща се затръшна, но при него не влезе никой. Засега.

Остана на място, бършейки водата от лицето си с ръка. Даде си сметка, че номерът не е в това да се измъкне само от този лабиринт, а и от самия парк. Вани Фучи и приятелчетата му вероятно вече са се срещнали — Сал, Бърт и Ърни, спомни си той, — и сигурно държат под око всички изходи.

Намери хартиена кърпа и подсуши лицето си. Внезапно замръзна и пусна кърпата. В огледалото се бяха появили две физиономии и едната от тях му се хилеше.