Дан Симънс - Кухият човек

Но накрая сам решил да го направи. И не излязъл изпод земята, докато самата компания не го принудила да се пенсионира на петдесет и девет, защото дробовете му били натъпкани с въглищен прах. Че какво, дявол да го вземе — обясняваше той на Дони Акли, докато си подаваха бутилката, — ами че на всеки, който е бъхтил цял живот в мина дробовете му са пълни с чернилка като торбичка за прахосмукачка, дето не е сменяна от години; всеки го знае.

Дони не се съгласи. Според него да пукнеш под земята от срутване или избухване на газ не е най-мъчителната смърт. Той взе да изброява и други ужасни и фатални случки, на които е бил свидетел. Да вземем оня Джак Коу, когото всички наричаха Прасето, дето работеше в пътното, и който веднъж на един баир се изтърколил назад, както си карал косачката и попаднал между ножовете. Джак Коу живял в болницата още три месеца и умрял от пневмония, но Дони не би нарекъл неговото живот, с тая парализа, лигите и ония тръби, по които му наливали в тялото разни неща, а по други ги изливали.

После пък първата приятелка на Дони, Фара, дето влязла в един бар в негърския квартал и я изнасилили цяла банда черни копелета, които накрая взели да й пъхат в оная работа юмруците си, дръжки на метли, бутилки от кока-кола и даже острия край на някакво желязо, както твърдяла сестра й… и…

— Не ми разправяй, че е умряла от изнасилването — каза Мередит Соломън, навеждайки се през пътеката, за да вземе шишето. Думите му бяха тихи и провлечени, но Бремън ги чу като многократно усилено ехо — най-напред бавното им зараждане в замъгленото съзнание на Мередит, после и самите провлечени пиянски звуци.

— Не бе, не е умряла от изнасилването — отвърна Дони и се разсмя. — Фара се застреля с рязаната ловджийска пушка на Джак Коу няколко месеца по-късно. Тогава тя живееше с Прасето, и тъкмо затуй Джак се принуди да почне работа в пътното. И двамата нямаха късмет, и туй то.

— Е, да се гръмнеш с ловджийска пушка е съвсем друго нещо — изхриптя Мередит Соломън и избърса гърлото на шишето, после отпи и избърса и устата си, тъй като част от питието потече по брадичката му. — Желязото и разните там неща не се броят, щото не са това, от което е умряла. И тия работи дето ми ги разправяш ти, не могат се сравни с това да лежиш в тъмното на една миля под земята и въздухът ти да свършва. Жив погребан да се мъчиш дни наред.

Дони понечи да възрази, но Дона изхлипа и го дръпна за ръкава.

— Дони, миличък, тия болки пак ме почнаха.

Дони й подаде шишето, взе го, след като тя отпи една голяма глътка, и се приведе към пътеката, за да продължи прекъснатия разговор. Бремън забеляза, че интервалът между спазмите е само около минута.

Мередит Соломън, както се оказа, бе тръгнал да пътува с цел, подобна на тяхната. Старецът искаше да намери прилично място, където да умре: такова място, където властите ще осигурят прилично погребение на кокалите му за сметка на общината. Бе мислил да си иде у дома в Западна Виржиния, но повечето от роднините му бяха вече покойници или се бяха изселили, или пък просто не искаха да му видят очите. Децата му — общо единайсет, ако се броят и двете незаконородени от малката Бони Мейбоун — попадаха в последната категория. Та Мередит Соломън търсеше някой гостоприемен щат и община, където той, старият ветеран, с дробове, натъпкани с въглищен прах като кесии с пари, да прекара няколко седмици или месеци безплатно в някоя болница и… и когато му дойде времето, да заровят костите му с подобаващото за един бял християнин уважение.

Дони премина на темата за съдбата на душата след смъртта на човека — той имаше особени възгледи за прераждането, които бе заел от зетя на Дона заедно с кредитната му карта — и напрегнатият шепот на двамата мъже прерасна в разгорещено викане, когато Мередит заяви, че раят си е рай, и никакви негри, животни и буболечки не се допускат там.

Четири седалки пред спорещите един тих човечец на име Кушат Сингх четеше евтин роман на светлината на малката лампа над главата му. Но думите бягаха от погледа на Сингх; мислите му се връщаха към клането в Златния храм преди няколко години, извършено от развилнелите си индийски правителствени войници, които убиха съпругата на Сингх, двайсет и тригодишния му син и тримата му най-добри приятели. Официалното изявление бе, че радикалите сикхи се готвели да свалят правителството. Това беше истина. Изтощен от двайсет и четиричасовото пътуване и безсънните нощи преди него, Кушат Сингх си преповтори мислено списъка на нещата, които щеше да купи от големия магазин край летището в Хюстън: пластичен експлозив, осколочни гранати, японски електронни часовникови механизми и… с малко повече късмет, няколко ракети „Стингър“ земя-въздух, изстрелвани от рамо. Достатъчно боеприпаси за разрушаването на полицейски участък, за изрязването на тумора — тая шайка политици — като с наточен сърп, жънещ пшеница… достатъчно смъртоносна техника, за да бъде взривен във въздуха един пълен с хора Боинг 747…