Дан Симънс - Кухият човек

Джереми чете изреченията от паметта й, докато тя превръща мислите си в думи.

Джери, престани! Тя напрегнато се съсредоточава върху спомените си за работата върху корените на думите, която я е измъчила предното лято.

Джереми отстъпва, спуска помежду им тънка мъглява завеса, която изпълнява ролята на мисловен щит, и я изчаква да оформи посланието си.

Макнамара редовно посещавал онези вечерни „семинари“ в Хикори Хил — домът на Боби, нали знаеш? Ръководел ги Боби. Били нещо като неофициални дискусионни събирания, на които обаче Кенеди канел най-изтъкнатите специалисти по съответната тема.

Досетил се за следващото преобразуване на уравнението си, Джереми поглежда към черната дъска.

Ей сега свършвам, Джери. Така, Робърт Макнамара казва, че Боби разделял хората на три групи…

Джереми изпъшква. Две групи са, момиче. Тези, които…

Млъкни, умнико. За какво говорех? А, да. Макнамара казвал, че едната група се състои от хора, които говорят предимно за предмети, втората — от хора, които говорят предимно за хора, и третата — от такива, които говорят предимно за идеи.

Джереми кимва и изпраща образа на широко прозяващ се хипопотам. Сложно е, момиче, сложно е. Ами онези хора, които говорят за хората, говорещи за предмети? Те към някаква подгрупа ли се числят, или трябва да ги отделим в съвсем отделна…

Млъкни. Работата е там, че според Макнамара Боби Кенеди нямал време за хората от първите две групи. Интересувал се единствено от хората, които говорят… и мислят… за идеи. Значими идеи.

Пауза. Е, и?

Е, това си ти, глупчо.

Джереми записва преобразуването преди да го е забравил. Не е вярно.

Вярно е. Ти…

Прекарвам повечето от времето си със студенти, в чиито глави не се е появявала каквато и да е идея, откакто са се родили.

Не… Гейл отново отваря книгата и почуква с дългите си пръсти по страницата. Ти ги учиш. Помагаш им да навлязат в света на идеите.

Едва успявам да ги накарам да влязат в аудиторията към края на семестъра.

Джери, много добре разбираш какво имам предвид. Твоето отдръпване от нещата… от хората… е нещо повече от стеснителност. То е по-важно от работата ти. Просто хората, които през повечето време си мислят за неща, по-малко абстрактни от теоремата за незавършеността на Кантор, те отегчават… ти искаш да се занимаваш с космология, епистемология и тавтология, а не да си цапаш ръцете с калта на ежедневието.

Гьодел , изпраща Джереми.

Какво?

Теоремата за незавършеността е на Гьодел. На Кантор е проблемът за континуума. Той надрасква няколко прости числа на черната дъска, мръщи се, като вижда какво правят те с вълновото му уравнение, изтрива ги и ги записва върху черната дъска в паметта си. После започва да обмисля описание на защитата на Гьодел във връзка с проблема за континуума на Кантор.

Не, не , прекъсва го Гейл. Исках само да кажа, че по това приличаш на Боби Кенеди… по нетърпението и желанието всички да се интересуват от абстрактните неща, които ти…

Джереми става нетърпелив. Преобразуването започва да се изплъзва от паметта му. Ето какво вършат думите с яснотата на мисленето. Японците от Хирошима едва ли са напълно съгласни, че E=mc² е чиста абстракция.

Гейл въздъхва. Отказвам се. Не си като Боби Кенеди. Ти си просто един непоносим, надут и вечно недоволен сноб.

Джереми кимва и записва преобразуването. Минава към следващото уравнение, виждайки ясно как вероятностната вълна ще колапсира в нещо, твърде много приличащо на класическа величина. Да , изпраща той вече заглъхващата мисъл, но симпатичен непоносим, надут и вечно недоволен сноб.

Гейл не отговаря; гледа през прозореца как слънцето залязва зад дърветата оттатък хамбара. Топлотата на гледката отеква в топлотата на безсловесните й мисли тази вечер, прекарана заедно с него.

Петнайсет минути след като слезе от автобуса в Денвър, Бремън бе пребит и ограбен.

Пристигнаха късно, след полунощ на третия ден. Той се отдалечи от светлините на автогарата, мушнал ръце в джобовете си и навел глава срещу поривите на снежната виелица откъм запад, чудейки се как е възможно тук да е толкова студено в средата на април, когато появилата се като изневиделица банда го заобиколи.

Бяха петима негри и латиноамериканци, всичките на по-малко от двайсет години, но в кратките мигове преди да заиграят юмруците и ритниците им видя решимостта им, почувствува тяхната настървеност и глад за парите му; и не само това — долови жаждата им да причиняват болка. Изпитваха почти сексуална възбуда, и ако той се бе вслушал в тона на мисловните потоци, бушуващи около него, щеше да усети острата им като бръснач напрегнатост. Но те го изненадаха, наобиколиха го и го избутаха в началото на тъмна уличка. През каскадата от нечленоразделните мисли и прииждащия адреналин на нетърпението им той съзря плана — да го вкарат в уличката, да го пребият и ограбят, дори да го умъртвят, ако вдигне много шум — но нямаше избор, освен да им се подчини.