Дан Симънс - Кухият човек

— Портфейлът ви липсва — продължи тя. — Също и паспортът, застрахователната карта — всичко.

Полицайката го гледаше и дори през мъглата на лекарството той почувствува подозрителността й: приличаше й на скитник, макар да бяха проверили ръцете, бедрата и ходилата му — никакви белези; и въпреки че в урината му имаше доста кръв, липсваха следи от наркотици и алкохол. Усети как тя решава да му даде възможност да се възползва от плодовете на съмнението.

— Ще прекарате нощта тук, под наблюдение, мистър Лоуъл — обяви тя. — Казал сте на д-р Чолбът, че нямате на кого да се обадите тук в Денвър, така че д-р Елкхарт настоява да останете в болницата под наблюдение. Ще ви настанят веднага щом се освободи стая, ще прегледат контузения бъбрек още тази вечер и утре пак. Сутринта ще изпратим някого да ви разпита по-подробно за побоя.

Бремън затвори очи и бавно кимна, но когато отново ги отвори, откри, че е сам върху носилка на колела в кънтящ коридор. Часовникът показваше 4.23. Приближи се жена в розов пуловер, която намести одеялото му и каза:

— Всеки момент ще се освободи стая.

После си отиде и той с огромно усилие си наложи да не заспи отново.

Бе постъпил глупаво, като даде името и адреса на Франк Лоуъл. Ще му позвънят сутринта, ще му дадат описанието, ще го арестуват и ще го разпитват за изгорената къща… и може би за трупа, намерен в блатата на Флорида.

Той изстена и се изправи в седнало положение, спускайки крака от ръба на носилката. Едва не падна. Погледна босите си ходила и видя, че е облечен в тънък като хартия болничен халат и че на лявата му китка има пластмасова гривна.

Гейл. Господи, Гейл.

Смъкна се от носилката, коленичи и претърси със здравата си ръка полицата отдолу. Дрехите му бяха там, окървавени и раздрани. Огледа се — коридорът бе празен, само откъм ъгъла се чу изскърцването на гумени подметки, — после се довлече до нещо като склад в дъното, взе да се облича, но това му причини такива болки, че се отказа; просто наметна ризата си върху провесената на врата ръка като пелерина и излезе. Преди това претършува коша с мръсните дрехи, измъкна бяло памучно стажантско яке и го навлече с усилие, макар да знаеше, че то няма да го предпази от студа на улицата.

Огледа се отново, изчака стихването на всякакъв шум и пое с всичката бързина, на която бе способен, към страничната врата.

Навън валеше сняг. Тръгна по някаква уличка, без да знае къде се намира и къде отива. Над главата му, между тъмните канари на сградите, небето не даваше никакви признаци на развиделяване.

Не искам да оставате с впечатлението, че Джереми и Гейл са идеалното семейство, в което няма караници, спорове и разочарования. Истината е, че телепатичната им връзка понякога е повече повод за раздори, отколкото свързваща сила.

Близостта им е като увеличително стъкло за дребните им грешки. Гейл лесно се пали и още по-лесно изгаря; на Джереми това бързо му омръзва. Тя не може да понася флегматичното му, скандинавско спокойствие пред лицето дори на най-абсурдни предизвикателства. Понякога се сражават заради отказа му да се сражава.

Още в началото на брака им и двамата стигат до извода, че на кандидатите за младоженци трябва да се прави по-скоро биоритмичен, а не кръвен тест. Гейл си ляга рано и става рано и сутрините са любимото й време от денонощието. Джереми обича късната нощ и работата му пред черната дъска е най-плодотворна след един през нощта. Сутрините са истинско проклятие за него и в дните, когато няма лекции, рядко се размърдва преди 9.30. Гейл не изпитва никакво удоволствие от телепатичната им връзка преди втората му чаша кафе, а дори и тогава казва, че е все едно да общуваш с намусена мечка, току-що пробудила се от зимния си сън.

Вкусовете им, съвпадащи в някои важни неща, са коренно различни по отношение на други, също важни въпроси. Гейл обича да чете и живее заради книгите; Джереми рядко посяга към нещо извън научните публикации и смята романите за загуба на време. Слиза от кабинета си в три сутринта и с удоволствие се разполага, за да изгледа някой документален филм; Гейл няма време за документални филми. Тя спортува и ако имаше възможност, би прекарвала всеки уикенд на футболен мач; спортните състезания отегчават Джереми и той е напълно съгласен с определението на Джордж Уил за футбола — „оскверняване на есента“.

Колкото до музиката, Гейл свири на пиано, френски рог, кларнет и китара, а Джереми не може да изпее вярно нито една мелодия. Когато слуша музика, той се възхищава на математическата своеобразност на Бах; Гейл — на непобиращата се в никакви схеми човечност на Моцарт. И двамата обичат живописта, но посещенията им в художествените галерии и музеи на изкуствата се превръщат в телепатични битки: Джереми се захласва по абстрактната точност на серията на Жозеф Албер „Почит към квадрата“, а Гейл харесва импресионистите и ранния Пикасо. Веднъж, по случай рождения й ден Джереми похарчва всичките си спестявания и повечето от нейните за малка картина от Фриц Гланър — „Релационна картина № 57“ — и отговорът на Гейл, която я съзира в съзнанието на Джереми още докато той кара триумфа с картината в багажника по алеята, е: Господи, Джери, похарчил си всичките ни пари за тези… тези… квадрати?