Дан Симънс - Кухият човек

Алкохолът не премахна проклятието на изострената му телепатична способност, но поне донякъде я притъпяваше. Или поне така си внушаваше. Виното му причиняваше страхотно главоболие и може би главоболието понижаваше интензивността на мисловните потоци. Не беше изтрезнявал от края на април. Това бе истинско самоунищожение, което не тревожеше нито Душата, нито обикновено загрижената Кари Т, тъй като и те самите правеха същото; но водейки се по абсурдното правило, че ако малко пиене не вреди, то повече пиене ще вреди още по-малко, той почти се бе довършил физически и психически; започна да си купува трева от едно момче, което се навърташе покрай колежа „Орейрия“.

Бе получил пари за двата дни работа на Фара и се върна в бордея в празнично настроение.

— Какво си се захилил под това шибано място, дет’ си го оставил за мустак, а? — попита Душата, но Бремън не му обърна внимание и се шмугна в колибата си. Не беше пушил от младежките си години, но сега запали лулата, която си бе купил от момчето край „Орейрия“, бутна стъкленото топче върху отвора, както му бяха казали, и дълбоко вдиша дима.

Няколко секунди всичко бе тихо и спокойно. После настъпи ад.

Джери, моля те… чуваш ли ме? Джери?

Гейл?

Помогни ми, Джери! Вземи ме оттук. Образът на последното, което бе видяла: болничната стая, четвърто легло, синьото одеяло в краката й. Няколко медицински сестри около нея. Болката бе по-силна, отколкото си спомняше Бремън… по-лоша отколкото през часовете и дните след побоя, когато костите му зарастваха накриво и цялото му тяло бе в кръвоизливи… Болката на Гейл бе неописуема.

Помогни ми, Джери! Моля те.

— Гейл! — изкрещя той на висок глас в бърлогата си. Замята се насам-натам, трошейки с юмруци картонените стени, докато рухнаха и не заудря бетона. — Гейл!

Крещя и блъска почти два часа през този отиващ си априлски ден. Никой не дойде да види какво става. На сутринта, докато се мъкнеха към Деветнайсета улица, останалите отбягваха погледа му.

Повече не посегна към дрогата.

Мислите на Душата бяха остров на блажена ленива хармония сред море от душевен хаос. Прекарваше при стареца колкото се може повече време, опитвайки се да не подслушва мислите му, но всеки път когато бавните, ритмични, почти безсловесни разсъждения проникваха през повредения му мисловен щит и завесите от алкохолния унес, той чувствуваше спокойствие.

Душата, откри Бремън, си бе спечелил това прозвище още от затвора, в който старецът бе прекарал повече от една трета от столетието. На младини Душата кипял от свирепа ярост; бил член на улична банда, с десетилетия изпреварила времето си: всички в нея били въоръжени с ножове, злопаметни, търсещи и най-малкия повод да се сбият. При едно такова сбиване в края на четиридесетте години в Лос Анжелис загинали трима от по-младите, а Душата получил доживотна присъда.

Била присъда до живот в истинския смисъл на думата: докато пукнеш. Душата се отърсил от уличните си маниери, фалшивото перчене, тарикатската повърхностност, чувството за самосъжаление и убеждението, че животът е безсмислен. И докато с ускорени темпове усвоявал жизненоважната физическа и духовна издръжливост, нужна за да оцелее в най-страшното крило на най-страшния каторжен затвор в Америка — волята да се бие ако трябва до смърт, но да не позволи да му се наложат по никакъв начин, — у него се възцарявал някакъв вътрешен мир, почти безметежен покой; там, насред затворническия ад.

Пет години не разменил и дума с никого. След това си отварял устата само при необходимост, предпочитайки да запазва мислите си за себе си. А мислел усилено. Дори в безсистемните си телепатични контакти Бремън виждаше откъслечни образи от дните, месеците и годините, през които Душата се бе ровил из затворническата библиотека и бе чел в килията си — първо заниманията му с философия, започнали с приемането на християнството, а после, през шейсетте, с притока на новата порода чернокожи престъпници — второто покръстване в негърската мюсюлманска религия, последвано от преминаване от догмата към истинското богословие, истинската философия. Душата чел и изучавал Бъркли и Хюм, Кант и Хайдегер. Примирил Тома Аквински с етичните реалности на тъмните улички и отхвърлил Ницше като просто още един самодоволен и наперен фукльо, който си търси белята.

Личната философия на Душата не се изразяваше с думи и образи. Бе нещо много по-близо до Зен или до-изящните безсмислици на нелинейната математика, отколкото до всичко, с което се бе сблъсквал Бремън. Душата бе отхвърлил този заразен от расизъм, порнография и омраза от всякакъв вид свят, но го бе отхвърлил без гняв. Вървеше през него с достолепно достойнство — като грациозен египетски кораб, плаващ сред касапницата на някоя морска битка между гърци и перси — и стига мирният му и безсловесен унес да останеше необезпокоен, не би попречил на света да се грижи за себе си, докато самият той се грижи за градината си.