Дан Симънс - Кухият човек

Душата бе чел „Кандид“.

Често търсеше блаженството на спокойните мисли на стареца също както малкият кораб търси подслон край подветрената страна на остров, когато в морето се разрази буря.

А обикновено в морето бушуваха бури. Прекалено силни, за да може дори самовглъбената унесеност на Душата да му осигури подслон задълго.

Бремън знаеше по-добре от когото и да било, че съзнанието не е радио — нито приемник, нито предавател, — но с отминаването на лятото в Денвър, щата Колорадо, започна да чувства, че някой настройва мозъка му на все по-мрачни и по-мрачни дължини на вълните. Вълни на страха и бягството. Вълни на силата и собствените възможности.

Вълни на насилието.

Започна да пие повече и мисловните потоци се превърнаха в крясъци. Алкохолната замаяност донякъде помагаше; главоболието го разсейваше. Флегматичното присъствие на Душата бе щит, по-добър дори и от пиенето.

Но яростните крясъци продължаваха да звучат около него и над него.

Виждаше бандите на Крип и Блъд, които демонстративно обикалят с камиони териториите си на действие, явно търсейки повод да пребият някого, или крачат важно по моста на групи по трима и петима. Въоръжени. С малки 32-калиброви револвери и тежки автоматични пистолети калибър 45, рязани пушки и дори Узи и Мак–10. Търсейки повод да се сбият, повод да се ядосат.

Бремън се изтърколи в бърлогата си, пи и обхвана с две ръце пръскащата се от болка глава, но насилието бушуваше в него и през него, сякаш му бяха поставили инжекция с пагубен адреналин.

Усещаше страстта да причиняваш болка. Копнежа за насилие. Сексуалния кипеж на уличното насилие, попиващо в съзнанието във вид на поредица от образи и викове в забавено движение като кадри от любим видеофилм.

Съпреживяваше превръщането на слабостта в сила чрез простото натискане на спусъка или плъзването на ножа в дланта. Той почувствува напрежението и ужаса на жертвата, усети вкуса на болката й. Болка бе това, което човек предлагаше на другите.

Повечето жестоки хора, до които се докосваше посредством телепатията, бяха глупави — много от тях учудващо глупави, други задълбочаващи глупостта си с помощта на наркотиците, но мъглата в мислите и центровете на паметта им бе нищо в сравнение с миришещата на кръв яснота на настоящия миг, ударите на сърцето, почти сексуално възбуждащата неотложност на насилието, което трае секунди и което те са търсили и вкусили. Споменът за подобни мигове бе не толкова в паметта, колкото в ръцете, мускулите и слабините им. Насилието утвърждаваше. То изкупваше всичките скучни часове на очакване и оскърбително бездействие, на гледането на телевизия със съзнанието, че никога няма да притежаваш лъскавите дрънкулки, които показваха там — нито колите, къщите, дрехите и красивите жени, нито дори бялата кожа; и което е по-важно: за тези секунди на насилие им завиждаха всичките тия загладени физиономии от телевизионния екран и лица на филмови звезди — лица на хора, които само можеха да си играят на насилие, които само изпълняваха заучените и стерилни движения на съчинените мелодрами и подправяха истинската смърт с торбички червена боя по филмите…

В тези трескави сънища Бремън се разхождаше изпъчен по тъмни улички със затъкнат в колана пистолет, търсейки някого — жена или мъж — с неподходящ цвят на кожата или неподходящо изражение на лицето. Превръщаше се в Причинителя на болка.

Останалите в бордея не обръщаха внимание на виковете и стоновете му през нощта.

Кошмарите му се подхранваха не само от престъпниците и градските бедняци. Веднъж, докато седеше в хладната сянка в началото на някаква уличка една вечер в края на юни, Бремън долови мислите на търговците, разхождащи се по алеята на Шестнайсета улица.

Бели. От средната класа. Невротични, психопатични, параноидни, изпълнени с гняв и неудовлетворение, толкова истински, колкото и безсилната ярост на наркоманите Блъд или Крип. Всеки се сърдеше на някого и раздразнението тлееше, замъглявайки съзнанието като пушек от неразгорял се огън.

Хвърляйки по някой разсеян поглед към минувачите, отпиваше вино от бутилката в кафява торбичка, за да лекува постоянното си главоболие. Понякога му бе трудно да свърже ярките снопове на пламтящите им мисли със сивкавите силуети на телата им.

Тази жена на средна възраст, с късите панталонки и прекалено впитата блуза — Максин — на два пъти се бе опитвала да отрови сестра си заради пустеещата бащина земя в планините. Два пъти сестра й бе оживявала, и два пъти Максин бе ронила сълзи край болничното легло, оплаквайки лошия късмет и проклинайки ботулизма. Сега, мислеше си Максин, ще заведа сестра ми в старата къща на мястото на татко, ще й сложа поне трийсет грама арсеник в чилито и ще стоя при нея, докато се вкочани.