Дан Симънс - Кухият човек

Той поклати глава и понечи да заобиколи просяка.

— Бързаш ли? — попита скитникът с гъргорещо от храчки гърло. Като че не бе говорил дни наред.

— Я се шибай! — отвърна той и тръгна към спирката.

Рязко дръпване изотзад го върна в сянката на стълбището. Той се извърна и изскубна сакото си от кирливия юмрук.

— Какво по дяволите…

— Бързаш за в къщи, за да се гавриш с Бони? — дрезгаво прошепна просякът. — Тази вечер пак, а?

Той се втрещи и зяпна. Студени тръпки полазиха по гърба му. Капки пот се стекоха изпод мишниците му и пропълзяха надолу под синята риза.

— Какво?

— Чу ме добре, заднико. Знаем всичко. Всички знаят. Вероятно и полицията. Може би вече те чакат с Клара в кухнята, заднико.

Мъжът продължи да зяпа с широко отворени очи, чувствайки как шокът се превръща в гняв, разгарящ се като керосин. Който и да е тоя крастав нещастник… както и… както и да е научил, все пак е с петнайсет сантиметра по-нисък и с осемдесет фунта по-лек. Може да убие тоя шибан скитник с едната си ръка, вързана на гърба.

— Хайде де, какво чакаш, убий ме, мръснико! — изхриптя просякът.

Странно, но по стълбите и тротоара под тях все още не се мяркаха хора. Сенките се удължаваха.

— Ей сега, по дяволите, ще те… — започна мъжът, но млъкна. Пламъкът на яростта му се издигна още по-буйно и избухна в чиста омраза, когато просякът се захили през сплъстената си брада. Той сви огромните си ръце в юмруци и направи три крачки към него, повтаряйки си, че трябва да спре малко преди онзи да е предал богу дух. На времето в колежа едва не бе убил един свой състудент. Ще се опита да спре преди нещастникът да е престанал да диша, но такова удоволствие ще бъде да смачка това покрито със струпеи кирливо лице…

Щом мъжът атакува с вдигнати юмруци, Джереми Бремън направи крачка назад. Бръкна под шлифера си, измъкна дебела тояга и я завъртя отдясно наляво със заучено още през студентските години движение, с което бе допринасял за победата на отбора си в не един бейзболен мач.

В последната секунда мъжът вдигна ръце да предпази лицето си. Тоягата се стовари върху тях, после върху раменете му и мъжът се свлече на стъпалата.

Той изръмжа и с мъка се изправи на крака. Бремън с все сила го мушна с тоягата в слънчевия сплит и когато онзи се преви надве, го халоса по тила. Мъжът се затъркаля надолу по стълбите, подскачайки смешно.

Някой на спирката започна да вика. Без да се обръща, Бремън пристъпи напред, вдигна дългата близо метър тояга и замахна. Ударът попадна в отворената уста на мъжа. Зъбите му изхвърчаха, пробляснаха на слънчевата светлина и се посипаха по улицата.

Онзи се изплю, седна и вдигна ръце пред лицето си.

— Това е за Бони — каза или поне се опита да каже през здраво стиснатите си челюсти, после замахна отново и този път тоягата попадна право в чатала.

Таткото изпищя. Откъм алеята се чу друг писък.

Приближи и отново стовари тоягата върху главата му. Разхвърчаха се трески. Мъжът политна. Бремън направи крачка назад и го ритна с все сила, представяйки си, че слабините му са футболна топка, поставена на точката за изпълнение на дузпа.

Откъм Ларимър стрийт изви сирена и млъкна. Нападателят се отдръпна, пусна сцепеното дърво, погледна гърчещото се тяло, обърна се и хукна.

Чуха се викове; най-малко двама души се завтекоха след него.

С разперен шлифер, развяваща се брада и очи, толкова широко отворени, че изглеждаха празни — белтъци, лепнати върху спеченото от мърсотия лице — Бремън тичаше към сенките под железопътния мост.

Джереми и Гейл искат дете.

Отначало, през медения им месец, който се проточва повече от година, се предполага, че детето ще дойде скоро, и Гейл взима мерки срещу една нежелана бременност — първо хапчета, после, когато възникват опасения за здравето й — спирала. Осемнайсет месеца след сватбата те решават да махнат спиралата и да оставят природата да свърши своето.

През следващите осемнайсет месеца никой все още не се безпокои. Половите им контакти са чести и все още страстни и мисълта за бебе е на втори план. Някъде по това време Гейл започва да се тревожи. Оженили са се малко късничко… Джереми на двайсет и седем, тя — на двайсет и пет, макар лекарят й да я уверява, че ще е в състояние да ражда без проблеми още поне десетилетие. Но три години след сватбата им, седмица след трийсетия рожден ден на Джереми, който отпразнуваха с приятели от университета, поканени на бейзбол за цял ден, Гейл предлага и двамата да посетят специалист.