Дан Симънс - Кухият човек

Отначало Джереми е изненадан. Тя е успяла да скрие от него тревогите си така добре, както би могла да скрие всичко. Всъщност той е знаел за тях, но е подценявал сериозността им. И сега, докато лежат заедно в лятната нощ под лунната светлина, проникваща през дантелените пердета, и в паузите на разговора си слушат цвъртенето на щурците и гласовете на нощните птици откъм плевнята, те решават, че е време да проверят как стоят нещата.

Най-напред Джереми трябва да премине през леко смущаващия ритуал на оставянето на сперма за изследване. Кабинетът на лекаря е във Филаделфия, в модерна клиника с дискретен надпис на вратата на асансьора: „ГЕНЕТИЧНИ КОНСУЛТАЦИИ“. Най-малко десет лекари там се опитват да помогнат на стерилните семейства да осъществят мечтите си да станат родители. Обстановката е потискаща, но Гейл и Джереми избухват в смях, когато казват на Джереми да отиде в тоалетната, за да осигури „пробата“.

Джереми изпраща образи: броеве на „Пентхауз“, „Плейбой“ и още дузина лъскави списания с меки корици, подредени на масичка до входа на тоалетната. До тях е оставена написана на машина бележка: „Моля не изнасяйте списания от това помещение поради значителните разходи по подмяната на липсващите броеве“.

Гейл започва да хихика в малкия кабинет, където очаква своя лекар. Може ли да гледам?

Изчезвай.

Ама защо? Не, не мога да пропусна това вълнуващо събитие. Може пък да понауча някои номерца.

Ще ти дам аз на тебе едни номерца… ако не ме оставиш на спокойствие. Сериозно.

Да… сериозно. Гейл с върховни усилия сдържа смеха си. Джереми си представя как лекарят й влиза и заварва пациентката си превита надве от смях, със сълзи на очите. Сериозно , изпраща Гейл, и поглежда през очите на Джереми снимките в първото списание, което той е взел. Небеса, как може тия млади жени да позират така? И отново се залива в смях.

Раздразнен, Джереми не отговаря. Смята, че един разговор точно в този момент ще го разсее. Прелиства страниците.

Проблем ли имаш, Джери?

Изчезвай. Той затваря списанието и въздиша.

Дай да ти помогна. Тя дърпа завесата между себе си и вратата и започва да се съблича, наблюдавайки се в голямото колкото нея огледало.

Ей! Какво по дяволите…

Гейл откопчава последното копче на блузата си и я премята внимателно на облегалката на стола. Посочва към болничния халат върху кушетката. Сестрата каза, че ще ме преглеждат.

Виж какво…

Ш-шшт. Гледай си списанието.

Джереми връща списанието на мястото му и затваря очи.

Гейл Бремън е дребничка, около 155 см на височина, но тялото й е с класически пропорции, силно и изключително чувствено. Тя се усмихва на Джереми пред огледалото и той за пореден път се убеждава, че тъкмо усмивката й я прави толкова съблазнителна. Единствено усмивката на гимнастичката Мери Лу Ретън напомня нейната с чаровната си, но лишена от вулгарност предизвикателност. В тази на Гейл се долавя същата неповторима хармония между челюсти, устни и прекрасни зъби; тя е нескрита покана за малки пакости, отправена към наблюдателя.

Гейл долавя мислите му и престава да се усмихва; намръщва се уж сърдито и го поглежда изпод вежди. Не ми обръщай внимание. Върши си работата.

Идиотка.

Тя се ухилва отново, смъква черната си пола и комбинезона и ги слага на стола. Останала по сутиен и бикини Гейл изглежда едновременно уязвима и безкрайно съблазнителна. Посяга да разкопчае сутиена си с онази неосъзната женска грациозност, която винаги е вълнувала Джереми. Леко прегърбените рамене притискат гърдите й една към друга, материята върху тях се отпуска и се смъква. Гейл слага сутиена на стола и събува белите си бикини.

Пак ли ме гледаш?

Джереми гледа. При вида на привлекателната си жена той изпитва почти религиозно вълнение. Косата й е черна и къса, сресана така, че да пада върху високото чело под лека извивка. Веждите й са тъмни и гъсти — веждите на Анет Фуничело, както ги бе нарекла печално тя веднъж, — но придават драматичност на кестенявите й очи. Художникът, който й нарисува портрет с пастели едно лято преди няколко години, когато бяха на екскурзия до Монигън айлънд, бе казал на Джереми: „Бях чел за очи, които излъчват светлина, но винаги съм смятал, че това са празни приказки. До този момент. Жена ви, сър, има такива очи.“

Чертите на лицето на Гейл някак си успяват да са едновременно нежни и силни: съвършено изваяни скули, изразителен нос, гънки бръчици около тези греещи очи, когато се смее, властна брадичка и чудесен цвят на кожата, чувствителен към слънчевите лъчи и най-незначителния душевен смут. Сега обаче не е смутена, макар скулите й да се зачервяват леко, докато захвърля бикините на стола и застава пред огледалото.