Дан Симънс - Илион

Младата жена се прокашля със заекване и попита Одисей:

— Какво беше животното, което… уби… днес? Не форусракоидите, другото?

— Мисля за него просто като за „тревопасното с провиснал нос“ — отвърна воинът. — Искаш ли да опиташ? — Той вдигна блюдото с почерняло от огъня месо и го поднесе на Ада.

От любезност тя си взе най-малкото парченце, като предпазливо го набучи на вилицата.

— И аз ще си взема — обади се Харман. Блюдото обиколи масата. Хана и Деймън се намръщиха, помирисаха месото, учтиво се усмихнаха и отказаха. Когато месото стигна до Сави, тя безмълвно го предаде на Одисей.

Ада отхапа колкото можеше по-малка хапка. Беше апетитно — като пържола, само че с по-остър, по-плътен вкус. Дървесният пушек му придаваше аромат, различен от този на микровълновите уреди. Тя си отряза по-голямо парче.

Одисей се хранеше само с къс остър нож — режеше тънки ивици и ги дъвчеше, както са забучени на острието. Ада се опита да не го гледа.

— Макраухения — каза Сави, докато ядеше салатата си и сготвения на микровълнов балон ориз.

Ада я погледна, зачудена дали това не е част от чуждоезиковия ритуал на старицата.

— Моля? — попита Деймън.

— Макраухения. Така се казва животното, което нашият гръцки приятел е убил и другите двама наши приятели нагъват така, като че ли няма да има второ. Преди два милиона години тези животни са изобилствали в южноамериканските равнини, но са изчезнали преди хората да се появят в Южна Америка. Върнаха ги аРНКистите през ония шантави години след Рубикона, преди постчовеците да прекратят хаотичното възраждане на изчезнали видове. След като възродиха макраухенията обаче, някои аРНКисти решиха да възродят и форусракоидите. АРНКистските гении забравиха, че тези птици милиони години са били най-страшният хищник в Южна Америка. Поне докато от Северна Америка не мигрирали смилодонтите — след като равнището на подпочвените води спаднало и се появил сухоземният мост между континентите. Знаете ли, че Панамският провлак пак е под вода? Че континентите отново са откъснати? — Тя ги огледа, явно пияна, войнствена и сигурна в знанията си — а те си нямаха и представа за какво говори.

Харман отпи глътка вино и попита:

— Може ли да узнаем какво са „смилодонти“?

Сави сви рамене.

— Просто големи гадни саблезъби котки. Ядат форусракоиди за обяд и си чистят саблените зъби с ноктите им. Идиотските аРНКисти все пак възродиха саблезъбите тигри, обаче не тук. В Индия. Някой от вас знае ли къде е това… къде беше това? Къде би трябвало да е? Постчовеците я откъсваха от Азия и я превърнаха в архипелаг.

Петимата се бяха вторачили в нея.

— Благодаря, че ми напомни — отвърна Одисей със своя скован акцент, изправи се и отиде при плота. — Следващото ястие — форусракоид. — Той пренесе голямото блюдо на масата. — Отдавна се глася да опитам този деликатес, обаче до днес нямах време да отида на лов за тях. Кой ще ми направи компания?

Всички освен Деймън и Сави проявиха желание да опитат — и всички си наляха още вино. Бурята навън се беше развихрила и мълниите падаха около моста и осветяваха седловината и руините долу, както и облаците и чукарите от двете страни.

Ада, Харман и Хана отхапаха от светлото месо и после пиха много вода и вино. Одисей дъвчеше хапка след хапка от острието на ножа си.

— Прилича ми на… пилешко — наруши мълчанието Ада.

— Да — съгласи се Хана. — Определено на пилешко.

— Пилешко със странен, остър, нагарчащ вкус — прибави Харман.

— Лешояд — каза Одисей. — На мен ми прилича на лешояд. — Откъсна със зъби голяма хапка, сдъвка я, преглътна и се ухили. — Ако някога пак готвя форусракоид, ще му сложа много сос.

Петимата мълчаливо ядяха сготвения си на микровълнов балон ориз. Одисей си сложи допълнително форусракоид и макраухения и ги проми с поне десет чаши вино. Мълчанието щеше да е неловко, ако не беше бурята. Вятърът се бе усилил, непрекъснато падаха мълнии — хвърляха бели проблясъци в слабо осветения балон на трапезарията, — а гръмотевиците и без това щяха да заглушат разговора. Зеленият балон като че ли съвсем слабо се люлееше от урагана и четиримата гости се споглеждаха с едва скрито безпокойство.

— Спокойно — каза Сави. Вече не изглеждаше нито сърдита, нито чак толкова пияна, като че ли предишните й сурови думи бяха дали известен отдушник на натрупаната й горчивина. — Паригласът не провежда електричество и сме здраво прикрепени за моста — докато той се държи, няма да паднем и ние. — Допи виното си и се усмихна криво. — Мостът е адски стар и не гарантирам, че ще остане цял.