Дан Симънс - Илион

— Какви са тези животни? — попита Харман.

— Стават за ядене — отвърна Одисей, закръжи по-ниско и приземи скутера зад някакви високи папрати на трийсетина метра откъм подветрената страна на стадото. Слънцето залязваше.

Освен две абсурдно дълги копия, всяко дълго почти колкото скутера — краищата им стърчаха много извън силовото поле и кърмата, — Одисей носеше кръгъл щит от сложно обработен бронз и пластове волска кожа, а също къс меч в ножница и нож, затъкнат в колана на туниката му. Близостта на човек от фантастичната торинска драма за Троя със света на Ада или поне с тази шантава версия на нейния свят смайваше момичето, което бе лягало под торинския саван по-често, отколкото беше признало на Харман. Ада се изправи и понечи да последва Одисей и Харман.

— Не — изсумтя Одисей. — Ти ще останеш при машината.

— Как ли пък не! — сопна му се тя.

Брадатият мъж въздъхна и им прошепна:

— Вие двамата останете тук зад храстите. Не мърдайте. Ако нещо се приближи, качете се на скутера и спуснете силовото поле.

— Не знам как става — също шепнешком отвърна Харман.

— Оставих ИИ включен — поясни Одисей. — Просто легнете и кажете „задействай силовото поле“.

Взе двете копия, тръгна през тревистата равнина и бавно, безшумно почна да се приближава към пасящите животни. Ада чуваше как откъсват тревата със зъби, усещаше острата им миризма. Животните не избягаха уплашено при привлижаването на мъжа и когато онези в края на стадото най-после го погледнаха, Одисей вече беше на десетина метра от тях. Той спря, отпусна едното копие и щита и вдигна другото.

Тревопасните бяха спрели да пасат и предпазливо наблюдаваха странното двуного, обаче не изглеждаха обезпокоени.

Могъщото тяло на Одисей се изви и се изпъна. Копието полетя право напред, улучи най-близкото животно над гърдите и почти излезе от другия край на дългата му дебела шия. То се завъртя, издаде задавено хриптене и тежко се строполи на земята.

Другите запръхтяха, заблеяха и побягнаха — движеха се на зигзаг по начин, какъвто Ада никога не бе виждала. Странните стави на краката им им позволяваха да променят посоката почти мигновено. Скоро цялото стадо се скри от поглед в една клисура на около километър на север.

Одисей приклекна до мъртвото животно и извади късия извит нож от пояса си. С няколко бързи движения разпори корема му, извади вътрешностите и червата и ги хвърли на тревата — освен черния дроб, който остави върху парче найлон — после одра кожата от единия бут, отряза голямо парче месо и го остави до дроба. След това преряза гърлото на животното, източи кръвта на тревата, измъкна копието си, като внимаваше да не го счупи, и грижливо го избърса в тревата.

На Ада й се зави свят и тя реши да поседне, за да не припадне. Никога не беше виждала човек да убива животно, още по-малко толкова вещо да го корми и дере. Струваше й се ужасно… майсторски . Срамуваше се от реакцията си и се страхуваше да не припадне, затова наведе глава към коленете си. Пред стиснатите й очи затанцуваха черни петна.

Харман загрижено я докосна по гърба, но когато тя му махна да се разкара, закрачи към трупа.

— Стой там! — извика му Одисей.

Харман объркано спря.

— Те избягаха. Нямаш ли нужда от помощ, за да пренесеш…

Одисей вдигна ръка, за да му даде знак да не се приближава.

— Намислил съм друг дивеч. Това е само… Не мърдай!

Две черно-бяло-червени двуноги се приближаваха с невероятна скорост — по-бързо, отколкото бяха избягали тревопасните. Ада затаи дъх, Харман се вцепени.

Съществата тичаха към окървавения труп на тревопасното и коленичилия Одисей със стотина километра в час, после рязко спряха, като вдигнаха облачета прах. Ада видя, че това са птиците, които бяха видели от аероскутера — „форусракоиди“ както ги беше нарекла Сави — ала странно смешните от въздуха, напомнящи на щрауси създания, крачещи като тромави пилета, отблизо бяха ужасяващи.

Двата форусракоида бяха спрели на пет крачки от трупа, вперили очи в Одисей. Бяха високи над два и половина метра и мускулестите им тела бяха покрити с къси бели пера. Перата по зачатъчните им криле и могъщите им крака, дебели колкото ханша на Ада, бяха черни. Клюновете им сигурно бяха дълги поне метър и двайсет, зловещо криви и червени около устата — сякаш потопени в кръв. Яките челюстни мускули се издуваха под пет-шест дълги червени пера, щръкнали от теметата им. Очите им бяха ужасяващо, злобно жълти, обточени със сини кръгове и разположени под вежди като на гущери. Освен хищните човки те имаха здрави нокти — дълги цял лакът — и още по-страшен наглед нокът на сгъвката на зачатъчните криле.