Дан Симънс - Илион

Елена Троянска бавно се спусна по стъпалата от ваната. Косата й беше суха, освен мокрите кичури по ключиците и гърдите й, главата й продължаваше да е сведена, ала очите й бяха насочени към мен през дългите мигли.

— Какво желаеш от мен, съпруже?

Трябваше два пъти да опитам, преди гласът ми да проработи.

— Ела в леглото — казах накрая с гласа на Парис.

Преминаваха от една зелена сфера в следващата, спускаха се по неподвижни ескалатори и галерии от зелено стъкло, свързващи гигантските кабели, носещи висящия под тях път. Одисей вървеше с тях.

— Ти наистина ли си Одисей от торинската драма? — попита Хана.

— Никога не съм гледал торинската драма — отвърна той.

Ада забеляза, че мъжът, който се наричаше Одисей, всъщност нито потвърждава, нито отрича, а само заобикаля въпроса.

— Как се озова тук? — попита Харман. — И откъде идваш?

— Сложен въпрос — каза Одисей. — Известно време пътувах, опитвах се да се прибера у дома. Това е само спирка по пътя, място за отдих, и след няколко седмици продължавам. Предпочитам по-късно да ви разкажа историята си, ако не възразявате. Сигурно на вечеря. Сави ур навярно ще ми помогне да изложа последователно отделните части.

На Ада й се стори изключително странно, че някой може да говори английски, като че ли това не е родният му език — никога не беше чувала акцент. На нейния основаващ се на факса свят, където всички живееха навсякъде — и никъде — дори нямаше регионални диалекти.

Шестимата излязоха на върха на кулата, където Сави бе приземила аероскутера. Слънцето тъкмо докосваше по-южния от двата остри върха, между които се простираше мостът. От запад духаше силен студен вятър. Отидоха при парапета и погледнаха надолу към тревистата седловина с нейните терасирани руини на повече от двеста и петдесет метра под тях.

— Когато преди три седмици за последен път бях на Голдън Гейт, Одисей лежеше в един от криотемпоралните саркофази, в които обикновено спя аз — каза Сави. — Появата му — и нейното значение — стана причина най-после да се свържа с вас, да оставя онези указания на скалата в Сухата долина.

Ада, Харман, Хана и Деймън зяпнаха старицата, явно без да разбират истинския смисъл на думите й. Тя не им обясни нищо повече. Четиримата зачакаха Одисей да каже нещо, което да разсее мъглата.

— Какво има за вечеря? — попита той.

— Пак същото — отвърна Сави.

Брадатият мъж кимна, после каза:

— А, не. — Посочи с дебелия си тъп показалец Харман, после Деймън, и продължи: — Вие двамата. До залез-слънце остава един час. Подходящо време за лов. Искате ли да дойдете с мен?

— Не! — заяви Деймън.

— Да — каза Харман.

— Аз искам да дойда — обади се Ада и сама се изненада от настойчивия си глас. — Моля те.

Одисей я зяпна, после се съгласи:

— Добре.

— И аз би трябвало да дойда с вас — каза Сави. В гласа й прозвучаха нотки на съмнение.

— Мога да се оправям с твоята машина. — Одисей кимна към аероскутера.

— Знам, но… — Тя докосна черното оръжие на колана си.

— Няма нужда. Аз търся само храна, не война. Там долу няма да има войникси.

Сави все пак се колебаеше.

Одисей погледна Ада и Харман и каза:

— Чакайте тук. Ще се върна веднага щом взема копието и щита си.

Харман се засмя, но в следващия миг разбра, че плещестият мъж в светла туника не се шегува.

Одисей наистина можеше да управлява скутера. Излетяха от върха на кулата, описаха кръг над планинската седловина с нейните руини, хвърлящи сенки на полегатите слънчеви лъчи, и с висока скорост се понесоха към една долина.

— Нали каза, че ще ловуваш под моста? — надвика свистенето на вятъра Харман.

Одисей поклати глава. Ада забеляза, че сребристата му коса се спуска по врата му като къдрава грива.

— Там няма нищо освен ягуари, катерици и призраци — отвърна Одисей. — За да намерим дивеч, трябва да излезем от равнините. И имам предвид нещо съвсем конкретно.

Излетяха от устието на клисурата и се понесоха над планинските пасища, осеяни с високи сагови палми и гигантски папрати. Слънцето залязваше и всичко в равнината хвърляше дълги сенки. Долу се появи стадо — едри тревопасни животни, които Ада не познаваше, с кафява козина и задници на бели ивици. Бяха стотици. Приличаха на антилопи, но бяха три пъти по-едри, с дълги крака със странни стави, дълги гъвкави шии и провиснали муцуни, напомнящи на розови маркучи. Аероскутерът прелетя над тях абсолютно безшумно и те не му обърнаха никакво внимание.