Дан Симънс - Илион

Не щеш ли, от смахнатия ми унес ме откъсна по-смразяваща гледка — летяща колесница, която бавно се носеше над улиците и покривите, скрита за очите на смъртните, ала не и за моето подсилено зрение. От парапета се надвесваше моята муза. Никога не я бях виждал да лети толкова ниско над града или полето. Знаех, че търси мен.

Моментално си сложих шлема на Хадес и се скрих — поне се надявах — от богове и хора. Технологията май сработи. Колесницата на музата прелетя на по-малко от трийсет метра над мен, без да намали скоростта.

Когато отмина и закръжи над главното пазарище на десетина преки на изток, задействах левитатора си. Всички схоластици имаме такива левитатори, обаче ги използваме съвсем рядко. Понякога след объркващи сражения на бойното поле се издигах в небето, за да придобия по-цялостна представа за тактическото положение, и после отлитах в Илион — при дома на Елена, където няколко минути с надежда се взирах, преди да се телепортирам в казармата си на Олимп.

Но не и сега. Издигнах се над улицата и прелетях над копиеносците, които вардеха главния вход на двореца на Парис и Елена, над високата стена, и кацнах на един от балконите във вътрешния двор пред покоите на любовниците. С разтуптяно сърце влязох през отворената врата, като отметнах развяващите се завеси. Сандалите ми бяха почти безшумни по каменния под. Кучетата в двореца щяха да ме усетят — шлемът на Хадес не скриваше миризмата, — ала всичките бяха на приземния етаж и на двора, а не тук, където живееше царствената двойка.

Елена се къпеше. Прислужваха й три слугини и босите им ходила оставяха мокри стъпки, докато носеха топла вода по мраморните стъпала, водещи към вградената в пода вана. Обграждаха я тюлени завеси, но тъй като мангалите и висящите лампи бяха зад тях, тънката тъкан не скриваше гледката. Все още невидим, застанах точно пред леко помръдващата материя и вперих очи в къпещата се Елена.

„Та значи това са циците, станали причина да потеглят хиляда кораба“, помислих си и веднага се изругах, задето съм такъв идиот.

Да ви я опиша ли? Да ви обясня ли защо красотата й, нейната гола красота въздейства върху мъже, отдалечени на три хилядолетия в студеното време?

Няма да го сторя — и не от благоразумие или благоприличие. Красотата на Елена надхвърля скромните ми писателски способности. Виждал съм толкова много женски гърди — имаше ли нещо уникално в меката, налята гръд на Елена? Или нещо по-съвършено в триъгълника от тъмни косми между краката й? Или по-вълнуващо в белите й мускулести крака? Или по-удивително в млечнобелия й задник, силния й гръб и тесните й рамене?

Разбира се, че имаше. Само че аз не съм оня, който ще ви обясни разликата. Аз бях обикновен учен и — поне във фантазиите си от своя изгубен живот — навярно писател. Човек трябва да е по-велик поет от Омир, от Данте, даже от Шекспир, за да опише красотата на Елена.

Излязох от стаята на прохладната пуста тераса пред спалнята й и докоснах тънката гривна, която ми позволяваше да се преобразявам. Контролният панел на гривната само светеше, обаче аз доближих палеца към устата си и изредих съответните символи. В него бяха записани данните за всички мъже, които бях записал през последните девет години. Теоретично можех да се преобразя и в жена, ала никога не бях намирал причини да го направя и тая вечер също определено нямах такива.

Трябва да ви кажа нещо за преобразяването — това не е пререждане на молекули, стомана, плът и кост. Нямам представа от същността на процеса, въпреки че преди пет-шест години схоластикът от XXI век Хаякава, който не преживя дълго, се опита да ми обясни теорията. Хаякава постоянно подчертаваше запазването на материя и енергия — каквото и да значи това, — обаче аз не обръщах внимание на тая част от обясненията му.

Явно преобразяването се извършва на квантовото равнище на нещата. Какво не е така при тия богове? Хаякава ми каза да си представя всички човешки същества тук, включително нас с него, като постоянни вероятностни вълни. На квантово равнище, каза той, човешките същества — и всичко останало във физическата вселена — съществуват от един миг до следващия като разбиваща се вълна — молекули, памет, стари рани, чувства, мустаци, вонящ на бира дъх, всичко! Тия гривни, които ни даваха боговете, записвали вероятностните вълни и ни позволявали да прекъсваме и записваме оригиналите — и за кратко да сливаме своите вероятностни вълни със записаните, да пренасяме своите спомени и воля в новото тяло. Нямам представа защо това не нарушава любимия на Хаякава закон за съхранение на масата и енергията… обаче той все твърдеше, че било така.