Дан Симънс - Илион

— Не мога.

— Можеш — извика Андромаха и се откъсна от прегръдките му. — Обаче няма да го сториш!

— Да — помръднаха устните на Хектор. — Няма.

— Знаеш ли какво ще се случи с мен , благородни Хекторе, когато ти загинеш от своята благородна смърт и станеш храна на ахейските псета?

Видях, че Хектор потръпва, но не отговаря.

— Ще ме отвлекат за курва на някой потен гръцки вожд! — толкова високо изкрещя Андромаха, че я чух от половин пряка. — Ще ме отведат в Аргос като робиня на Големия или Малкия Аякс, на Диомед или някой по-прост гръцки водач, за да ме чука, когато му скимне!

— Да — измъчено, ала твърдо отвърна Хектор. — Но аз ще съм мъртъв и затрупан с пръст, която ще заглушава виковете ти.

— Да, о, да — изкрещя Андромаха, като едновременно плачеше и се смееше. — Благородният Хектор ще е мъртъв. И твоят син, когото всички илионци наричат Астианакс, „господаря на града“, ще е роб на ахейските свине, продаден далеч от майка си, превърната в робиня и курва. Това ще е твоето благородно наследство, о, благородни Хекторе!

С тези думи Андромаха повика бавачката, грабна детето от нея и го вдигна като щит между себе си и Хектор.

Сега видях мъката, изписана на неговото лице, ала той протегна ръце към момченцето.

— Ела при мен, Скамандре — повика сина си той с името, което му беше дал, вместо прозвището, използвано от народа.

Детето се сгуши в майка си и се разплака. Чух хълцането му от кулата, на която стоях — на пет-шест покрива от сцената.

Беше заради шлема. Шлемът на Хектор. Полиран лъскав бронз, покрит с петна кръв и кал, отразяващ слънчевите лъчи и изкривяващ образа на парапета и самото дете. Шлемът с огненочервената конска грива и чудовищно лъскавите метални предпазители около очите и носа на героя.

Уплашено от баща си, момчето се притисна към майчината си гръд.

В такъв момент човек би очаквал Хектор да е съкрушен — да не получи сетна прегръдка от сина си? — но той се засмя, отметна глава и отново се засмя, весело и дълго. След малко Андромаха също се засмя.

Хектор смъкна бойния шлем от главата си и го остави на стената — металът заблестя на залязващото слънце. После грабна сина си а започна да го прегръща и да го подхвърля във въздуха, докато детето не запищя, вече не от страх, а от удоволствие. Гушнал сина си в извивката на силната си дясна ръка, с лявата Приамовият син притисна Андромаха към себе си.

Все още усмихнат, Хектор вдигна лице към небето.

— Чуй ме, Зевсе! Чуйте ме, всички безсмъртни!

Всички стражи и жени на крепостната стена се умълчаха. Над улиците се възцари неестествена тишина. Силният глас на Хектор стигаше чак до мен.

— Дарете сина ми обичен, както баща си да стане известен сред всички троянци! Тъй да е силен и храбър! И нека Скамандър, син на Хектор, някой ден Илион с мощ да владее, нека да казват за него „Той и баща си по храброст надмина“! Това е моята молитва, богове, и не искам друго от вас.

С тия думи Хектор подаде детето на Андромаха, целуна ги и се отправи обратно към бойното поле.

Признавам, че през часовете непосредствено след сбогуването на Хектор с жена му се чувствах зле. Настроението ми не се подобряваше от това, че знаех какво ще се случи — на другата година Андромаха наистина щеше да бъде прогонена от горящия град в земята, където щеше да се превърне в скъпа робиня на други мъже. Ахеецът, който щеше да я плени, Пир, обречен да стане прародител на молосийските царе и да получи гробница на герой в Делфи, щеше да откъсне Хекторовия син Скамандър, наричан от троянците Астианакс, „господар на града“, от гръдта на бавачката и да го хвърли от високата стена. Същият тоя Пир щеше да убие бащата на Хектор и Парис, цар Приам, на олтара на Зевс в собствения му дворец. Домът на Приам за една нощ щеше да бъде разрушен. Угнетяваща мисъл.

С това не се оправдавам за следващите си действия, а само отчасти ги обяснявам.

Скитах по илионските улици до късно вечерта. Никога през деветте си години като схоластик не се бях чувствал по-самотен и потиснат. Вече не бях преобразен като Долон, но все още бях облечен като троянски копиеносец — всеки момент готов да нахлупя шлема на Хадес и да се телепортирам с медальона. Скоро отново се озовах близо до двореца на Елена. Признавам, че през годините често бях ходил там — открадвах малко време между схоластичните си наблюдения, отивах тайно в града, за да я видя… да видя Елена, най-красивата и съблазнителна жена на света. Колко пъти бях стоял оттатък улицата срещу тоя многоетажен дворец, вторачен в него като влюбено момче, колко пъти бях чакал, докато запалят светлините в горните покои и тераси с напразната надежда просто да зърна тая жена?