Дан Симънс - Илион

— Дотам ли се стигна? — промълви Хекторовата майка, наведе се и хвана окървавената длан на сина си. — Накрая дотам ли се стигна?

— Да — потвърди Хектор, с мъка се изправи, нахлупи шлема си и излезе от залата.

Заедно с другите трима копиеносци последвах изнемощелия герой, който извървя шестте преки до дома на Парис и Елена — голям дворец с разкошни тераси, жилищни кули и уединени дворове.

Хектор профуча покрай стражи и слуги, изкачи се по стъпалата и рязко отвори вратата на спалнята на Парис и Елена. Почти очаквах да видя брат му в леглото с отвлечената му любовница — Омир пее, че няколко часа по-рано, след като спасяват Парис от стълкновението с Менелай, похотливите любовници се оттеглят в леглото — обаче Парис пробваше доспехите си, а Елена седеше наблизо и обясняваше на робините какво да бродират.

— Какво правиш, мамка ти? — озъби се Хектор на брат си. — Седиш си тук като женчо, като хленчещо бебе, играеш си с доспехите си, докато истинските троянски мъже гинат със стотици, докато врагът се тълпи около стръмната крепост и дъни ушите ни с чуждите си бойни викове! Тръгвай, проклет изменник такъв! Тръгвай преди Троя да е пламнала от вражески огън!

Вместо да възрази възмутено, царственият Парис само се усмихна.

— Заслужил съм си ругателствата ти, Хекторе. Ти ме похули с право.

— Тогава си стани от задника и обличай тия доспехи — грубо отвърна Хектор, но гневът в гласа му изведнъж се беше стопил, или от умора, или от спокойния отказ на Парис да се защити.

— Ще го направя, но първо ме изслушай. Искам да ти кажа нещо.

Хектор мълчеше и леко се олюляваше на обутите си в сандали нозе. Носеше шлема си под лявата си мишница, а в дясната си ръка стискаше дълго копие, взето от водача на нашата малка гвардия. Опря се на него като на тояга.

— Не останах в спалнята толкова време само от омраза и гняв към троянци — продължи Парис и посочи Елена и нейните робини, сякаш бяха част от мебелировката. — А от мъка.

— От мъка ли? — презрително повтори Хектор.

— От мъка — потвърди брат му. — От мъка заради днешното ми малодушие — въпреки че боговете не по моя воля ме отнесоха от двубоя с Менелай. И от мъка заради участта на нашия град.

— Тая участ не е написана върху камък — изсумтя Хектор. — Можем да спрем Диомед и неговите обезумели за кръв воини. Облечи си доспехите. Върни се на бойното поле с мен. Остава още около час до вечерта. Можем да убием много гърци под кървавите лъчи на залязващото слънце и още повече в прохладния здрач.

При тия думи Парис се усмихна и се изправи.

— Имаш право. Сега войната е най-доброто нещо дори за мен, най-великия любовник на света, а не най-великия воин. Съдбата и победата са променливи, Хекторе, ту насам, ту натам, като редица невъоръжени мъже под град от вражески стрели.

Хектор си сложи шлема и безмълвно зачака — явно нямаше вяра на обещанието на брат си да се върне в боя.

— Ти върви — рече му Парис. — Аз трябва да си сложа всички тия доспехи. Върви, ще те настигна.

Хектор не каза нищо, не искаше да тръгне без Парис, ала Хубавата Елена — а наистина беше хубавица — стана и тръгва по мраморния под. Сандалите й тихо шляпаха по хладния мрамор.

— Мили приятелю — с леко треперещ от вълнение глас промълви тя и го докосна по ръката, — мили ми девере, девер на омразна кучка, прокобна, коварна курветина, женски ужас, вледеняващ кръвта, о, как ми се иска майка ми да ме беше удавила в черното Йонийско море, когато съм се родила, вместо сега да съм причина за всичко това. — Не издържа, отдръпна ръка от Хектор и зарида.

Знатният Хектор запремигва, вдигна ръка, сякаш за да я докосне по косата, спря и засрамено се прокашля. Подобно на много герои, великият Хектор се чувстваше неловко в присъствието на други жени освен съпругата си. Преди да успее да отговори, Елена продължи — все още разплакана, хълцаше между риданията си.

— Или, благородни Хекторе, ако боговете наистина са ми предопределили всички тия ужасни години на кръвопролития, ще ми се съпруга да станех поне на герой-воин, а не на любовник, мъж с воля да прави нещо повече за своя град от това да води жена си в леглото през дългия следобед на гибелта на града си.

Парис пристъпи към нея, сякаш да я зашлеви, ала близостта му до високия Хектор го спря. Ние, пехотинците до стената, се взирахме в тавана и се преструвахме, че нямаме уши.

Елена погледна Парис. Очите й бяха зачервени и влажни. И продължи да говори на Хектор, сякаш брат му — нейният похитител и предполагаем втори съпруг — го няма в стаята.