Дан Симънс - Илион

— Той… е заслужил… искреното презрение на истинските мъже. Лишен е от устойчивост на духа, от смелост. Такъв е, такъв и ще… остане.

Парис запремигва и по бузите му плъзна червенина, сякаш го беше шамаросала.

— Обаче той ще получи отплата за малодушието си, Хекторе — продължи Елена и плю на мраморния под. — Кълна ти се, че ще получи отплата за слабостта си. Заклевам се в боровете.

Парис сърдито излезе.

Елена се обърна към изправения, покрит с мръсотия воин.

— Хайде, ела и седни до мен, девере. Теб мъка ти гложде душата най-много от всички — заради мене безсрамната, Хекторе. — Тя седна и потупа мястото до себе си. — Ние двамата сме свързани с обща участ, Хекторе. Зевс пося в гърдите ни семето на милион жертви, на гибелта на нашата епоха. Мили ми Хекторе. Ние сме смъртни. И двамата ще умрем. Ала после ще бъдем прославяни ние от бъдните хора…

Сякаш не желаеше да слуша повече, Хектор се обърна и изхвърча от стаята, като си сложи високия шлем и той заблестя на косите лъчи на привечерното слънце.

За последен път погледнах седналата със сведена глава Елена, изпих с очи съвършените й бели ръце, мекотата на гърдите й, прозиращи под тънката дреха, после вдигнах копието си — копието на следотърсача Долон — и тръгнах след Хектор и другите трима верни копиеносци.

Важно е да го разкажа така. Елена се разшавва, прошепва името ми, ала пак заспива. Моето име. Прошепва „Хок-ън-бе-рииии“ и сякаш ме пронизва в сърцето.

И сега, легнал до най-красивата жена в древния свят, навярно най-красивата жена в историята или поне жената, в чието име са загинали най-много мъже, си спомням още неща за живота си. За някогашния си живот. За истинския си живот.

Бях женен. Жена ми се казваше Сюзан. Запознахме се като студенти в Бостънския колеж, оженихме се скоро след завършването. Сюзан беше училищна психоложка, обаче рядко работеше, след като през 1972 година се преместихме в Индиана и аз започнах да преподавам в щатския университет. Нямахме деца, но не поради липса на опити. Сюзан беше жива, когато се разболях от рак на черния дроб и постъпих в болница.

„За Бога, защо си спомням всичко това тъкмо сега ? След девет години почти без лични спомени, защо си спомням Сюзан? Защо ме пробождат острите късове от някогашния ми живот?“

Не вярвам в Бог с главно „Б“ и въпреки очевидната им материалност, не вярвам в боговете с техните малки „б“. Не вярвам, че са истинските сили във вселената. Обаче вярвам в курвенската богиня Ирония. Тя обхваща всички времена. Тя властва над хора, богове и Бог.

И чувството й за хумор е доста черничко.

Също като Ромео, легнал до своята Жулиета, аз чувам бурята, която наближава от югозапад, гръмотевицата отеква над двора, вятърът развява завесите на терасите от двете страни на голямата спалня. Елена се разшавва, ала не се събужда. Все още.

Затварям очи и се преструвам, че спя още няколко минути. Очите ми дращят, сякаш под клепачите имам пясък. Прекалено съм стар, за да бодърствам толкова дълго, особено след като три пъти съм се любил с най-красивата и чувствена жена на света.

След като оставихме Елена и Парис, последвахме Хектор до дома му. Героят, който почти никога през живота си не беше бягал от битка, бягаше от изкушението, което му предлагаше Елена — бягаше при жена си Андромаха и едногодишния им син.

През всичките си девет години на наблюдения и мотаене из Илион никога не бях разговарял с Хекторовата съпруга, обаче знаех нейната история. Всички в Илион я знаеха.

Андромаха също беше хубавица — не можеше да се сравнява с Елена или богините, вярно, ала беше красива в по-човешки смисъл — и произхождаше от царски род. Идваше от Тива в троянската област Киликия и баща й беше местният цар Еетион, обичан от мнозина и уважаван от всички. Малкият им дворец се издигал в подножието на Плак, насред гора, прочута с дървения си материал — великите Скейски порти бяха направени от киликийско дърво, както впрочем и обсадните кули зад гръцките редици на по-малко от три километра разстояние.

Ахил убил баща й, посякъл го в битка, когато повел хората си срещу външните троянски градове скоро след дебаркирането на гърците. Андромаха имала седем братя — нито един от тях воин, всички овчари и говедари — и Ахил ги убил в същия ден, намерил ги по пасищата, гонел ги из чукарите. Явно нямал намерение да остави жив мъжки наследник на киликийския царски род. Оная нощ Ахил поръчал на хората си да облекат трупа на Еетион в бронзови доспехи и да го изгорят на клада с всички почести, и да издигнат надгробна могила върху пепелта на стария цар. Ала телата на братята на Андромаха останали да лежат непогребани по нивите и в горите, храна за вълците.