Дан Симънс - Илион

Това узурпиране на чуждо тяло и поведение е причината ние схоластиците почти винаги да се преобразяваме във второстепенни фигури от битката за Троя, буквално копиеносци като безименния телохранител, чието тяло бях възприел след Долоновото. Ако трябваше да се превърнем в Одисей, да речем, или в Хектор, Ахил или Агамемнон, щяхме да приличаме на тях, обаче поведението ни щеше да си е нашето — абсолютно неподобаващо на героичния характер на истинската личност — и с всеки следващ момент, в който обитавахме фигурата, все повече щяхме да отдалечаваме събитията от тая разгръщаща се действителност, която до такава степен съответстваше на „Илиадата“.

Нямам представа къде отиваше истинската личност, когато се преобразявахме в нея. Сигурно вероятностната й вълна просто продължаваше да се носи на квантово равнище и не се разбиваше, докато не приключехме с нейното тяло и глас. Сигурно вероятностната вълна се записваше в гривната, която носехме, в някаква машина или божествен микрочип на Монс Олимпус. Не знам и това не ме интересува особено. Веднъж попитах Хаякава, малко преди той да разсърди музата и да изчезне завинаги, дали можем да използваме преобразяващите гривни, за да се превърнем в някой бог. Той се засмя.

— Боговете си пазят вероятностните вълни, Хокънбери. На твое място не бих се опитал да се правя на тях.

Сега задействах гривната и запрехвърлях стотиците мъже, които бях записал в нея, докато не открих оня, когото исках. Парис . Музата навярно отдавна щеше да прекрати съществуванието ми, ако знаеше, че съм сканирал Парис за бъдещо преобразяване. Схоластиците не се намесват.

„Къде е Парис в момента?“ С палец на активиращата икона се опитах да си спомня. Събитията от тоя следобед и вечерта — сблъсъка между Хектор, Парис и Елена, срещата на Хектор с жена му и сина му на крепостната стена — всичко това се случва в края на Шеста песен от „Илиада“. Нали? Не можех да разсъждавам. Гърдите ми се свиваха от самота. Виеше ми се свят, сякаш цял следобед бях пил.

Да, в края на Шеста песен. Хектор оставя Андромаха и Парис го настига, преди да излезе от града — или тъкмо когато брат му излиза от града. Какво гласеше любимият ми превод? „Парис се дълго не бави във своята къща висока“. Вторият съпруг на Елена облича доспехите си, както е обещал, и се втурва да настигне Хектор. Двамата заедно излизат през Скейските порти и продължават битката. Спомням си, че бях написал статия за една научна конференция, в която анализирах Омировата метафора на Парис, тичащ като жребец, откъснал се от въжето, с развяваща се като грива коса върху плещите, копнеещ да влезе в битка и така нататък, и така нататък.

„Къде е Парис в момента? След залез-слънце? Какво съм пропуснал, докато се скитах по улиците и зяпах циците на Елена?“

Това беше в Седма песен, а винаги бях смятал Седма песен от „Илиада“ за пълен миш-маш. Тя слага край на дългия ден, започнал във Втора песен с убийството на ахееца Менестей от Парис и пронизването на гърлото на Еионей от Хектор. Толкова за съпружеските прегръдки и бащинските ласки. После има още битки, Хектор влиза в двубой с Големия Аякс и…

Какво? Нищо сериозно. Аякс побеждаваше — той беше по-добрият воин, — обаче боговете пак се бяха скарали за изхода от двубоя, имаше много приказки от страна на гърци и троянци, много вилнеене, после Хектор и Аякс си размениха доспехите и се държаха като стари приятели, след това се договориха за примирие, докато съберат мъртвите за погребални клади, и…

„Къде е Парис тая нощ, по дяволите? Дали остава при Хектор и войската, за да надзирава примирието и да говори на погребалните обреди? Или постъпва в съответствие с ролята си и се връща в леглото на Елена?“

— На кой му пука? — попитах на глас, натиснах активиращата иконка върху гривната и се преобразих в Парис.

Все още бях невидим и носех шлема на Хадес, левитатора, цялото си снаряжение.

Смъкнах шлема и всичко останало, освен преобразяващата гривна и малкия телепортаторен медальон, който висеше на шията ми, и скрих вещите си под триножника на мангала в ъгъла на терасата. Сега бях просто Парис в бойни доспехи. Свалих ги и оставих и тях на балкона. Вече бях Парис само по мека туника. Ако музата прелетеше над мен, нямаше да мога да се защитя с друго, освен да се телепортирам.

Повторно влязох в банята. Когато разтворих завесите, Елена ме погледна изненадано.

— Господарю? — каза тя и първо забелязах предизвикателството в очите й, а после и сведения поглед, който можеше да означава извинение или покорство след предишните й сурови думи. — Оставете ни — нареди Елена на слугините и те побързаха да излязат с мокрите си крака.