Дан Симънс - Илион

Одисей избърса кръвта от брадата си с опакото на ръката си и се ухили, белите му зъби лъснаха.

— Тези птици надушват кръв от десет левги… а по залез-слънце из равнините има стотици ловни двойки.

Харман се обърна и с всички сили се затича към аероскутера за найлоновите торби.

Щяха да вечерят в стъклената зала, свързана с южната кула. Сави топлеше полуфабрикати в обикновен микровълнов балон, ала Ада се заинтригува — никога не беше виждала храна, толкова фино сготвена от човек. Отсъствието на слуги в Голдън Гейт бе още по-осезаемо по време на вечерята.

Одисей беше навън върху широката подпора на моста — бе издигнал примитивна структура от камък и метал, в която гореше дърва, донесени от равнината. Започваше да вали и той трябваше да разпали огъня, за да не го остави да угасне. Пламъците осветяваха ръждата и избелялата оранжева боя.

Харман отпиваше от джина си и го наблюдаваше през прозрачната зелена стена.

— Това да не е някакъв олтар на неговите езически богове?

— Не съвсем — отвърна Сави. — Просто така си готви храната. — Тя донесе чинии на кръглата маса. — Ще го повикаш ли? Нашата храна изстива, докато той кремира своята, а над планините бушува гръмотевична буря. Не е много разумно да си навън на моста, когато наоколо падат мълнии.

Когато най-после седнаха, Одисей остави дървените паници с горещо месо на съседния плот, за да не се налага никой да гледа почернелите от огъня късове. Сави им предложи кана вино. Тя последна напълни чашата си и Ада я чу да прошепва:

— Барух ата адонаи, елоейно мелех ха олам, бореи при хагафен 9 9 Благословен да е Господ, Бог наш, цар на вселената, който дава плода на лозата (ивр.). — Б.пр. .

— Какво значи това? — тихо попита младата жена. Всички други се смееха на някакво остроумие на Деймън и изглежда, не бяха обърнали внимание на Сави. Ада бе чувала да се говори на чужд език само в торинската драма — там сражаващите се мъже изричаха непонятни думи, ала саванът някак си ги превеждаше и всеки разбираше смисъла, без всъщност да слуша.

Сави поклати глава, ала Ада не можеше да каже дали старицата не знае смисъла, или не е склонна да й го разкрие.

— Разгледах всички етажи на моста и балоните около него — възбудено разказваше Хана. — Металът на самия мост е стар и ръждив, но е… удивителен. И в някои помещения долу има странни метални фигури. Напълно самостоятелни, не са част от друга структура. Някои имат форма на мъже и жени.

Сави остро се засмя и пак си наля вино. Този път не придружи това действие със странни думи.

— Това са статуи — поясни Одисей. — Скулптури. Никога ли не си виждала статуи?

Хана бавно поклати глава. Въпреки че години наред се беше учила да топи и лее метал, идеята да прави неща с форма на хора и други живи същества бе смайваща.

— Те нямат изкуство — безцеремонно се обърна към воина Сави. — Нямат скулптура, картини, художествени занаяти, фотография, холография, даже генетично манипулиране. Нямат музика, танци, балет, спорт и песни. Нямат театър, архитектура, кабуки, абсолютно нищо. Творческите им заложби са като на… новоизлюпено пиле. Не, взимам си думите назад… даже птиците пеят и свиват гнезда. Тия модерни „елои“ са безмълвни кукувици и обитават чужди гнезда, без поне да им изпеят нещо за отплата. — Сави започваше леко да фъфли.

Одисей погледна Хана, Ада, Деймън и Харман с непроницаемо изражение. През това време четиримата гости зяпаха Сави и се чудеха защо гласът й е толкова сърдит.

— Но пък нямат и литература — като гледаше Одисей в очите, продължи старицата. — Също като вас.

Одисей й се усмихна. Ада позна усмивката от онзи момент, когато той режеше месо от бута на тревопасното животно. Беше се изкъпал преди вечеря, дори сивата му къдрава коса бе измита с шампоан, ала младата жена въпреки това си представяше ръцете и брадата му целите в кръв. Не беше нейна работа, ала не й се струваше благоразумно Сави да го предизвиква така.

— Дописмени, запознай се с постписмените. — Тя разпери пръсти, сякаш го запознаваше с другите четирима. После вдигна показалец. — А, забравих нашия приятел Харман. Той е Балзакът и Шекспирът на сегашните отпадъци от старостилното човечество. Чете горе-долу на равнището на шестгодишно дете от Изгубената ера, нали, Харман ур ? Мърдаш ли си устните, когато сричаш думите, а?

— Да — поусмихна се Харман. — Мърдам си устните, когато чета. Не знаех, че има друг начин. И ми трябваха повече от четири двайсетилетки, докато стигна на това равнище. — На Ада й се стори, че деветдесет и девет годишният мъж знае, че го обиждат, но това не го интересува, тъй като е любопитен какво ще каже Сави.