Дан Симънс - Илион

— И какво от това?

— Наистина ли искаш да те засекат всичките им сензори?

— Чии сензори? — изсумтя Манмът, но разбираше какво иска да каже Орфу. И все пак… — Пет хиляди метра — съобщи той. — Скорост три хиляди и двеста километра в час. Наистина ли сме готови да се блъснем във водата с тая скорост?

— Не — отвърна йониецът. — Дори да останем живи след сблъсъка, ще бъдем погребани под стотици метри тиня. Не каза ли, че този северен океан е дълбок само неколкостотин метра?

— Да.

— Сега ще завъртя кораба.

— Моля? — После обаче Манмът чу мощното изтътване на реактивния пръстен — само някои дюзи — и жироскопите бясно се завъртяха.

„Смуглата дама“ мъчително се запремята. Вятърът и триенето се опитваха да разкъсат корпуса, отнесоха и последните сензори и пробиха десетки отсеци. Манмът изключи виещите аларми.

Една от последните работещи видеокамери на носа показа падащите в океана отломки и плазма и европейският меровек предположи, че след секунди ще дойде техният ред.

— Парашутите! — почти викна Манмът. — Моля те!

— Не — отсече йониецът и запали главните дюзи, които трябваше да изхвърлят в орбита.

Промяната в скоростта запрати Манмът напред и натискът към опасващите го колани го накара с носталгия да си помисли за ускорителния гел, който бяха използвали при маневрата в енергийната тръба на Йо. Около падащата подводница като коринтски колони се издигнаха нови стълбове пара и океанът изпълни видеоекрана. Дюзите ревяха и понижаваха скоростта им. Манмът видя как целият пръстен отхвърча зад тях в мига, в който дюзите угаснаха. Намираха се само на хиляда метра над океана и повърхността му изглеждаше твърда като леда на Европа.

— Парашу… — започна той. Вече не се срамуваше, че моли приятеля си.

Двата грамадни парашута най-после се разтвориха. Всичко пред Манмът почервеня, после потъна в черен мрак.

Забиха се в морето Тетида.

— Орфу? Орфу? — Около Манмът цареше тъмнина и тишина. Моравекът се опитваше да задейства контролните си дисплеи. Еконишата му беше невредима, притокът на диоксид продължаваше. Удивително. Вътрешните му часовници съобщаваха, че от сблъсъка са изтекли три минути. Скоростта им бе нула. — Орфу?

— Уффф — разнесе се по кабелния канал. — Будиш ме всеки път, щом се опитам да поспя.

— Как си?

— По-точният въпрос е къде съм — избуботи йониецът. — Измъкнах се от нишата. Даже не съм сигурен, че още съм в „Смуглата дама“. Ако съм вътре, корпусът тук е пробит — потънал съм във вода. Солена вода. Чакай, може просто да съм се изпуснал.

— Все още си свързан с комуникационния кабел — отбеляза Манмът, без да обръща внимание на последните му думи. — Сигурно още си в трюма. Получавам информация от сонара. Затънали сме в тинята на дъното, но само на няколко метра и на осемдесетина метра от повърхността.

— Чудя се на колко ли части съм — замислено рече Орфу.

— Не мърдай — нареди Манмът. — Ще се изключа от кабела и ще сляза при теб.

— Как бих могъл да мръдна, приятелю? Всичките ми манипулатори и камшичета са се възнесли в оня голям моравекски рай на небето. Аз съм рак без щипци. Не съм съвсем сигурен за корубата си. Манмът… почакай!

— Какво има? — Манмът тъкмо откопчаваше коланите си и изключваше кабелите за виртуален контрол.

— Ако… някак си… се добереш до мен, стига вътрешният коридор да не е сплескан и люковете да не са непоправимо изкривени или запоени от топлината при навлизането в атмосферата… какво ще правиш с мен?

— Ще видя дали си добре — отвърна Манмът и освободи оптичните проводници. И без това всички монитори бяха черни.

— Помисли , приятелю — продължи Орфу. — Ще ме извлечеш оттук, ако не се разпадна в ръцете ти, и после какво? Няма да мина през вътрешните ти коридори. Даже да ме измъкнеш от подводницата, пак няма да се побера в твоята екониша и определено не мога да се прилепя към корпуса. Нима ще извървиш хиляда километра по океанското дъно, като ме носиш на гръб?

Манмът се поколеба.

— Аз все още функционирам — каза йониецът. — Или поне все още мога да влизам в контакт. Даже имам приток на диоксид и електрическа енергия. Трябва да съм в трюма, дори да е наводнен. Защо не ремонтираш „Смуглата дама“ и не ни закараш някъде на по-удобно място, преди да помислим за нещо друго?

Манмът премина на външно дишане и няколко пъти дълбоко си пое дъх.

— Имаш право — накрая отстъпи той. — Да видим кое как.

„Смуглата дама“ умираше.