Дан Симънс - Илион

Манмът погледна виртуалната си стена, цялата червена от алармени сигнали.

— Седемдесет и три часа би трябвало да ни оставят предостатъчно време — отвърна той. — Обаче ако се махнат преди това, трябва да изплуваме на повърхността и да се насочим към брега. На повърхността „Дамата“ може да развива двайсетина възела и ще ни трябва близо ден и половина, за да се доберем до сушата, особено ако сме придирчиви и търсим подходящо място.

— Просто ще трябва да избягваме да сме придирчиви — каза Орфу. — Добре, изглежда, че през следващите два дни ни очаква скука. Искаш ли да поиграем покер? Носиш ли виртуалните карти?

— Да — засмя се Манмът.

— Нали не би обрал един сляп моравек?

Европеецът, който бе започнал да сваля масата със зелено сукно, рязко спря.

— Майтапя се, за бога — успокои го Орфу. — Видеовъзлите ми ги няма, обаче все още ми е останало достатъчно памет и части от мозъка. Дай да поиграем шах.

Три слънца се равняваха на седемдесет и три цяло и осем десети часа и Манмът не искаше да остане толкова дълго на морското дъно. Реакторът губеше енергия по-бързо, отколкого беше предвидил — помпите изразходваха повече енергия, отколкото бе планирал — и всички животоподдържащи системи функционираха на ръба.

През първия период на сън той превключи на вътрешна енергия, взе лостове и режещи инструменти и се спусна по тесните коридори в трюма. Вътрешните пространства бяха наводнени, вертикалната галерия тънеше в пълен мрак. Манмът включи нараменните си лампи и заплува по-ниско. Водата беше много по-топла от морето на Европа. Изкривени греди запречваха последните десетина метра. Той ги преряза с оксижена. Трябваше да провери състоянието на Орфу.

На два метра от херметичния шлюз на трюма трябваше да спре. Сблъсъкът бе огънал задната стена и почти я беше сплескал към предната. И без това тесният коридор сега бе широк по-малко от десет сантиметра. Виждаше люка на трюма — затворен, огънат и изкривен — ала не можеше да стигне до него. Трябваше да пробие едната или и двете дебели стени и после навярно да отвори люка с оксижена. Това щеше да му отнеме шест-седем часа и имаше един основен проблем — оксиженът работеше с кислород, точно като тях двамата с Орфу. Кислородът, който отделеше за рязането, щеше да намали запаса им от въздух.

Няколко минути Манмът плува с главата надолу в мрака. В двата лъча от нараменните му лампи пред фотоклетките му се носеше тиня. Трябваше да вземе решение. Щом се събудеше и разбереше какво става, Орфу щеше да се опита да го разубеди. И логиката диктуваше да се остави да бъде разубеден. Даже да си пробиеше път през стените за шест-седем часа, йониецът имаше право — Манмът нямаше да успее да премести грамадния моравек, докато се намираха на морското дъно. Дори да му окажеше първа помощ с инструментите и системните данни, с които разполагаше за собствената си поддръжка, те можеха да се окажат негодни за огромния вакуумен моравек. Ако наистина можеше да измъкне „Смуглата дама“ от тинята и да изплува на повърхността, тогава щеше да е най-подходящият момент да помогне на Орфу — дори да се наложеше да пробие външния люк на трюма или самия корпус. Поне щяха да разполагат с достатъчно диоксид. И можеше да извади йониеца, да намери начин да го прикрепи към горната страна на корпуса на слънце и въздух.

Манмът се обърна, заплува нагоре по задръстения с тиня и останки коридор и се вмъкна през шлюза в личната си кабина. И прибра режещите инструменти — за по-късно.

Тъкмо се бе настанил на ускорителното кресло, когато по кабелния канал се разнесе гласът на Орфу:

— Буден ли си, Манмът?

— Да.

— Къде си?

— На пулта. Къде другаде?

— Да. — Мощният глас на йониеца звучеше уморено и старчески. — Значи съм сънувал. Стори ми се, че усещам вибрации. Помислих си, че може да си… не знам.

— Заспивай — рече Манмът. Моравеките спяха, макар и само за да сънуват. — Ще те събудя за пускането на буя след два часа.

Изстрелваше буя за няколко секунди на всеки дванайсет часа, бързо оглеждаше небето и спокойното море и го прибираше. В края на първите четирийсет и осем часа летящи машини продължаваха денонощно да кръжат в небесата, ала по на север, по-близо до полюса.

Манмът се чувстваше сравнително удобно. Контролната му кабина и свързаната с нея екониша бяха невредими, само слабо бяха наклонени. Ако искаше, можеше да се раздвижва. Още няколко обитаеми помещения бяха наводнени, включително научноизследователската лаборатория и някогашното работно място на Урцвайл, но въпреки че помпите скоро ги изпразниха, той не си направи труда да ги пълни с въздух. Всъщност първото, което беше направил, след като с Орфу начертаха план за действие, бе да свърже диоксидната си тръба и да източи кислорода от еконишата и контролната кабина. Каза си, че така пести кислород, ала знаеше, че причината отчасти са угризенията му, задето живее в комфорт, докато Орфу се мъчи — мъките му бяха екзистенциални естествено — в тъмната вода в трюма. Засега нищо не можеше да направи по този въпрос — не и докато три четвърти от корпуса на повредената подводница бяха под тинята, — но влезе в пълната с вакуум лаборатория и сглоби комуникатори и други неща, които щяха да му трябват, ако успееше да освободи йониеца.