Дан Симънс - Илион

— Не е — призна Манмът. Всъщност щяха да извадят невероятен късмет, ако „Смуглата дама“ останеше цяла и продължеше да функционира достатъчно време, за да стигнат до най-близката суша, ала нямаше намерение да го каже на приятеля си.

— Има ли някаква друга добра новина? — попита Орфу.

— Ами, на повърхността е прекрасен ден. Навсякъде наоколо има вода, докъдето стига погледът на буя. Умерено вълнение. Синьо небе. Приятна температура…

— Търсят ли ни?

— Моля? — не разбра Манмът.

— Някой… издирва ли ни?

— Да — отвърна европеецът. — Пасивният радар показва няколко от онези летящи машини…

— Колесници.

— … няколко от онези летящи машини, кръстосващи над морето в хилядите квадратни километри, в които паднаха останките от космическия кораб.

— Значи ни търсят — заключи Орфу.

— Не се регистрира радарно или неутрнново търсене — посочи Манмът. — Абсолютно нищо в енергийния спектър…

— Могат ли да ни намерят, Манмът? — безизразно попита йониецът.

Манмът се поколеба. Не искаше да лъже приятеля си.

— Могат — каза накрая. — Почти със сигурност, ако използваха моравекска техника, но те явно не използват. Просто… гледат . Може би с просто око и магнитометри.

— Обаче лесно ни откриха в орбита. И ни улучиха.

— Да. — Нямаше съмнение, че колесницата и нейните пътници са разполагали с устройство за фиксиране на целта, идеално функциониращо на разстояние осем хиляди километра.

— Прибра ли буя?

— Да — потвърди Манмът. Последваха няколко секунди мълчание, нарушавано само от скърцането на повредения корпус, съскането на вентилацията и шума на различни помпи, напразно опитващи се да изпразнят наводнените сектори. — В наша полза са няколко фактора — накрая каза той. — Първо, в цялото поле с останки има десетки тонове метал от космическия кораб. Първите сблъсъци не бяха чак толкова далеч на юг от полярната шапка. Второ, ние потънахме с носа надолу и единствената част от подводницата, която се подава над тинята, все още е обвита в разкъсани парчета стелт материал. Трето, енергията ни е на изчерпване и почти не може да се засече. Четвърто…

— Да? — окуражи го Орфу.

Манмът мислеше за изчерпващата се енергия и оскъдните запаси въздух и вода.

— Четвърто — продължи той, — те все още не знаят защо сме тук.

Орфу тихо избуботи.

— Съмнявам се, че и ние знаем, приятелю. — И след около минута мълчание прибави: — Е, имаш право. Ако не ни открият през следващите няколко часа, може би имаме шанс. Или има още лоши новини?

Манмът се поколеба.

— Имаме известен проблем със снабдяването с въздух — накрая призна той.

— Сериозно ли е?

— Изобщо не произвеждаме въздух.

— Е, значи все пак е сериозно — рече йониецът. — С какъв запас разполагаме?

— За около осемдесет часа. За двамата естествено. Или над два пъти повече, ако е само за мен.

Орфу избуботи по интеркома.

— Само за теб ли? Да не се каниш да ми спреш кранчето, приятелю? Органичните ми части имат нужда от въздух, както ти е известно.

Манмът не отговори веднага.

— Мислех, че… ти си вакуумен моравек… Искам да кажа.

— Мислил си, че прекарвам дълги месеци в космоса, без да се връщам на Йо — въздъхна Орфу. — Аз произвеждам кислород с вътрешните си горивни клетки, като използвам енергия от фотоелектрическите панели върху корубата ми.

Манмът усети, че пулсът му се забавя. Шансовете им да се спасят рязко се увеличаваха, ако Орфу наистина не се нуждаеше от корабния въздух.

— Само че фотоелектрическите ми панели бяха отнесени — тихо прибави йониецът — и след атаката горивните ми клетки не произвеждат диоксид. Съществувам единствено благодарение на притока на кислород от кораба. Съжалявам, Манмът.

— Виж — побърза да го успокои другият моравек. — И без това имах намерение да продължа да снабдявам с въздух и двамата. Това не е проблем. Пресметнах — при сегашната консумация разполагаме с осемдесетина часа. И мога да я понижа още. Цялата контролна кабина и моята екониша са наводнени. Ще разпределя запасите ни. След осемдесет часа ще изплуваме за въздух. Дотогава търсенето трябва да е приключило.

— Сигурен ли си, че ще успееш да изкараш „Смуглата дама“ от тинята? — попита Орфу.

— Абсолютно — твърдо го излъга Манмът.

— Тогава предлагам да се спотайваме на дъното в продължение на… да речем… три слънца, три марсиански дни, около седемдесет и три часа, и да видим дали търсенето им наистина ще приключи. Или дванайсет часа след последния радарен контакт с тях. Което дойде първо. Така ще имаме ли достатъчно време да се измъкнем от тинята и да изплуваме на повърхността, преди да изчерпим кислорода и енергията си?