Дан Симънс - Илион

— Добре — отвърна Орфу. Всички дюзи засвистяха. — Сега виждаш ли полюса на задната камера?

— Не.

— Някакви познати звезди?

— Не. Корпусът обаче продължава да се йонизира.

— Ще използвам дюзите на кърмата като спирачни ракети — съобщи йониецът.

— Корос Трети възнамеряваше да използва дюзите на носа, за да понижи скоростта преди навлизането в атмосферата — възрази Манмът. Кърмата ставаше все по-тъмночервена.

— Пазя ги за навлизането в самата атмосфера — отвърна Орфу.

— Защо?

— Ще видиш.

— Ако тези дюзи останат на местата си, няма ли да избухнат, когато се нажежат при навлизането?

— Възможно е — изсумтя другият моравек.

— Подводницата здравата е очукана — продължи Манмът — Има ли вероятност корпусът да се разпадне?

— Естествено, че има. — Орфу запали тежките йонни дюзи.

Ускорението притисна Манмът в креслото му. След трийсет секунди ревът и вибрациите спряха. Разнесе се силен тропот — пръстенът с дюзите за контролиране на височината бе изхвърлен в космоса.

Покрай задната камера профуча огнено кълбо — камерата на носа вече показваше гледката зад тях, тъй като навлизаха в атмосферата с кърмата напред.

— Определено стигнахме атмосферата. — Манмът забеляза, че гласът му вече не е толкова спокоен. Никога не бе навлизал в истинска планетна атмосфера и от мисълта за толкова плътно натъпкани молекули му се пригаждаше още повече. — Изхвърлените дюзи току-що се нажежиха до бяло и избухнаха в пламъци. Кърмата започва да сияе. Главният пръстен на носа също, макар и по-слабо. Изглежда, кърмата поема основната част от топлината и ударната вълна. Леле — падаме зад някакви горящи отломки, като че ли сме в силна метеоритна буря.

— Добре — рече Орфу. — Дръж се.

Останките от моравекския космически кораб се забиха в сгъстената марсианска атмосфера точно така, както Манмът го бе описал на Орфу — като метеоритна буря. По-големите отломки имаха маса няколко метрични тона и широчина десетки метри. Стотици огнени кълба профучаха по бледосиньото марсианско небе и глухият им екот разцепи тишината в северното полукълбо. Те прекосиха северната полярна шапка и като ято огнени птици продължиха на юг над морето Тетида, като оставяха дълги опашки от плазмена пара. Сякаш по-скоро летяха, отколкото падаха.

В продължение на стотици милиони години Марс почти не беше имал атмосфера — около осем милибара, предимно въглероден диоксид, за разлика от плътната земна атмосфера с налягане от хиляда и четиринайсет милибара на морското равнище. В резултат на непонятен за моравеките процес планетата бе тераформирана за по-малко от век и атмосферата й беше достигнала напълно годните за дишане осемстотин и четирийсет милибара.

Огнените кълба профучаха в неправилен строй над северното полукълбо. Някои от по-малките отломки — достатъчно големи, за да навлязат в атмосферата, ала достатъчно малки, за да бъдат отклонени от плътния въздух — започнаха да падат на около осемстотин километра южно от полюса. Ако човек ги наблюдаваше от космоса, сякаш някакво божество изстрелваше картечен откос грамадни трасиращи куршуми по северния океан на Марс.

„Смуглата дама“ беше един от тези трасиращи куршуми. Стелт материалът около кърмата и две трети от корпуса изгоря и се вля в плазмената опашка зад падащата подводница. Външните антени и сензори го последваха. После корпусът започна да се овъглява, отлюспва и цепи.

— Хм… — обади се от ускорителното си кресло Манмът, — не трябва ли да помислим за разтваряне на парашутите? — Достатъчно добре бе запознат с плана на Корос за кацане, за да е наясно, че парашутите от бъкивъглеродни влакна трябва да се разтворят на височина петнайсетина хиляди метра и плавно да ги спуснат в океана. Последните образи на марсианския океан преди камерата на кърмата да изгори го бяха убедили, че са по-ниско от петнайсет хиляди метра и продължават да падат много бързо.

— Още не — изсумтя Орфу. Йониецът нямаше ускорително кресло в трюма и гравитацията явно му се отразяваше. — Засечи височината с радара.

— Радара го няма — съобщи Манмът.

— Сонарът работи ли?

— Ще проверя. — Колкото и да беше удивително, той наистина работеше и показваше, че плътната — е, течната — повърхност е на разстояние от осем хиляди и двеста метра, осем хиляди… седем хиляди и осемстотин. Манмът предаде информацията на Орфу и прибави: — Вече ще разтворим ли парашутите?

— Отломките не разтварят парашути.