Дан Симънс - Илион

— Божичко! — ахна Харман.

Пред тях два остри върха се издигаха от двете страни на тясна седловина, покрита с тревисти тераси и истински древни руини, каменни стени без покриви. Над тях двата върха бяха свързани с висящ мост, също от Изгубената ера, но очевидно не толкова древен. Освен него нямаше други пътища — шосето свършваше с каменна стена.

Аероскутерът закръжи във въздуха.

— Висящ мост — промълви Харман. — Чел съм за тях.

Ада я биваше да преценява големината на нещата и сега предположи, че мостът е дълъг около километър и половина, въпреки че пътят се беше разрушил на десетки места и отдолу се виждаше ръждиво желязо и гол въздух. Двете кули, по които се бяха запазили следи от стара оранжева боя, но иначе бяха предимно ръждиви, бяха високи над двеста метра и върховете им се издигаха по-високо от планините от двете страни. Кулите бяха покрити с нещо зелено, което отдалеч приличаше на бръшлян, ала когато скутерът се приближи, Ада видя, че „зеленината“ е изкуствена — зелени балони, стълбища и сфери от еластичен прозрачен материал. Всичко това обгръщаше кулите и тежките кабели на моста и висеше над разрушения път. От високите върхове се носеха облаци, сливаха се с мъглата, издигаща се от дълбоките каньони под руините, вихреха се около южната кула и скриваха шосето и висящите кабели.

— Как се казва това място? — попита Ада.

— Голдън Гейт при Мачу Пикчу — отвърна Сави и докосна пулта, за да приближи скутера.

— Какво значи това? — поинтересува се Деймън.

— Нямам представа.

Насочиха се към северната кула — мътнооранжева и ръждива под ярката слънчева светлина, — бавно и внимателно се издигнаха към върха и безшумно кацнаха.

Силовото поле се вдигна. Сави кимна и всички слязоха, почваха да се протягат и да се оглеждат. Въздухът беше студен и много рядък.

Деймън отиде при ръждивия ръб на кулата и се наведе, за да погледне надолу. Все пак беше израснал в кратера Париж и не се страхуваше от височини.

— На твое място нямаше да го правя — предупреди го Сави. — Тук няма булатория. Смъртта далеч от факсвъзел е окончателна.

Той се дръпна и едва не падна в бързината да се отдалечи от ръба.

— Какви ги говориш?

— Бях съвсем ясна. — Сави преметна раницата си на дясното си рамо. — Тук няма нито факс, нито булатория. Опитай се да останеш жив, докато не се върнеш там, където има.

Ада вдигна поглед към двата пръстена, които се виждаха в редкия въздух.

— Мислех, че постчовеците могат да ни прехвърлят отвсякъде, ако… изпаднем в беда.

— На пръстените — безизразно отвърна Сави. — Където булаторията те лекува. Където се възнасяш след петата двайсетилетка, за да се присъединиш към постчовеците.

— Да — тихо потвърди Ада.

Старицата поклати глава.

— Когато се случи нещо лошо, постчовеците не те прехвърлят по факса, за да те възродят. Всичко това са митове, меко казано. С други думи — глупости.

Харман отвори уста да се обади, но Деймън го изпревари.

— Аз съвсем наскоро бях там — гневно заяви той. — В булаторията. На пръстените.

— В булаторията, да — рече Сави. — Обаче не са те излекували постчовеците. Ако изобщо са там горе, на тях хич и не им пука за теб. Пък и се съмнявам, че още са там.

Стояха на върха на ръждивата кула, който се издигаше на повече от сто и петдесет метра над тревистата седловина и каменните руини. Вятърът от върховете ги брулеше и развяваше косите им.

— След последната си двайсетилетка всички отиваме при постчовеците… — тихо започна Хана.

Сави се засмя и ги поведе към една неправилна стъклена сфера, която се издигаше над западния край на древната кула.

Главните помещения водеха към други стаи, преддверия, стълбища, замръзнали асансьори и по-малки стаички. На Ада й се стори странно, че небето, оранжевите кули, висящите кабели, джунглата и пътят долу не се виждат зелени през материала, нито процеждащата се слънчева светлина — зеленото стъкло някак си вярно пропускаше цветовете.

Сави ги поведе надолу от един зелен модул към следващия, от една страна на двойната кула към друга по тънки тунели, които би трябвало да се люлеят под силния вятър, ала бяха неподвижни. Някои помещения стърчаха на десетина-петнайсет метра от кулата и Ада нямаше представа как зелената сфера е закрепена към бетона и стоманата.

Едни стаи бяха празни. В други имаше… артефакти. В едно помещение на планинския фон се очертаваха силуети на животински скелети. В друго имаше витрини с копия на машини, в следващото — плексигласови кубове със зародиши на стотици същества, нито едно от които човешко, ала всички смущаващо хуманоидни. В друга стая над и сред наблюдателите се движеха избелели холограми на звезди и пръстени.