Дан Симънс - Илион

— На първо място, нещо съвсем дребно, естествено, определено съвсем дребно в сравнение с всички други, но въпреки това важно за мен — няма други евреи.

Тя им показа тоалетните и ги посъветва да си свалят термокожите за пътуването.

— Няма ли да ни трябват? — попита Деймън.

— На аероскутера ще е студено — отвърна Сави. — Но ще издържим. И после няма да имате нужда от тях.

Ада си свали термокожата и се върна на дивана в голямото помещение. Когато Сави дойде, младата жена разглеждаше ледените стени и мислеше за всичко случило се. Сави носеше по-дебел панталон отпреди, по-здрави и по-високи ботуши, подплатена пелерина и ниско нахлупена шапка. Косата й бе завързана на сива опашка. Избелялата й тъмнозелена раница изглеждаше тежка. Ада никога не беше виждала жена да се облича точно така и стилът на старицата й хареса. Усещаше, че Сави изобщо много й допада.

Изглежда, допадаше и на Харман, но с оръжието на колана.

— Още ли смяташ да застреляш някой от нас? — попита той.

— Не — отвърна Сави. — Поне не сега. Но от време на време се налага да стрелям по други неща.

Докато излязат навън и стигнат до аероскутера, наистина им беше студено — вятърът продължаваше да вие и валеше сняг, — но под силовото поле на купола бе по-топло. Сави зае предното място, където на идване беше лежал Харман, а Ада се настани на своето място отдясно; забеляза, че когато старицата прокара длан над черния капак под ръкохватката, там се появи холографски контролен пулт.

— Откъде пък изникна това ? — попита Харман от мястото си вляво от нея. Мястото между Деймън и Хана остана празно.

— Нямаше да можете сами да управлявате скутера на идване — поясни Сави, провери дали всички са готови, завъртя ръкохватката, машината забръмча, издигна се вертикално на двеста — двеста и петдесет метра над леда, направи обратен лупинг — силово поле ги държеше притиснати на местата им, ала имаха чувството , че между тях и ужасната смърт, очакваща ги долу при синия лед и черното море, няма нищо друго освен въздух — после зави наляво и се понесе нагоре към звездите.

Когато полетяха на северозапад вече с висока скорост и на сериозна височина, Харман посочи с лявата си ръка и пръстите му се притиснаха към еластичното силово поле.

— С този скутер можем ли да стигнем там?

— Къде? — разсеяно попита Сави, все още съсредоточена върху холографските дисплеи. После вдигна очи. — На п-пръстена ли?

Харман почти се бе обърнал по гръб и се взираше в полярния пръстен, движещ се от север на юг над тях — десетките хиляди елементи пламтяха поразително ярко в ясния рядък въздух на тази височина.

— Да — отвърна той.

Сави поклати глава.

— Това е скутер, а не космически кораб. П-пръстенът е високо . Защо искаш да отидеш там?

Харман остави въпроса й без отговор.

— Знаеш ли къде можем да намерим космически кораб?

Старицата отново се усмихна. Ада я наблюдаваше внимателно и забелязваше разликите в израженията й — усмивките с истинска топлота, студените и тези, които предполагаха нещо особено ледено или иронично.

— Може би — каза тя, ала някакви нотки в гласа й предупреждаваха да не я разпитва повече.

— Наистина ли си се срещала с постчовеци? — полюбопитства Хана.

— Да — потвърди Сави, като леко повиши глас, за да надвика бръмченето на аероскутера, който уверено се носеше на север — Наистина.

— Как изглеждаха? — с копнеж попита момичето.

— Първо, всички бяха жени.

Тези думи накараха Харман да запремигва.

— Жени ли?

— Да. Мнозина от нас подозираха, че на Земята идват само неколцина постчовеци, обаче ни се представят в различен вид. Само жени. Може да не е имало мъже. Може да не са запазили половете при контролираната си еволюция. Кой знае?

— Имаха ли имена? — обади се Деймън.

Сави кимна.

— Онази, която познавах най-добре… е, която вижах най-често… се казваше Мойра.

— Как изглеждаха? — повтори Хана. — Какво правеха?

— Предпочитаха да летят, отколкото да вървят — тайнствено съобщи Сави. — Обичаха да организират тържества за нас, старостилните хора. Често говореха с делфийски загадки.

В продължение на минута никой не каза нищо, само вятърът свиреше над поливъглеродния корпус и купола от силово поле.

— Често ли слизаха от пръстените? — накрая попита Ада.

Сави отново поклати глава.

— Не. Накрая съвсем рядко, през няколкото години преди последния факс. Но се говореше, че имали инсталации в Средиземноморския басейн.