Дан Симънс - Илион

Богът на войната продължава да държи червата си с окървавените си ръце. Изглежда измъчен, уплашен и разгневен. С други думи, прилича на човек.

Покрай дългата бяла стена се издигат исполински вани, високи над шест метра и пълни с клокочеща лилава течност, различни тръби, проводници и… богове: високи, загорели, съвършени човешки форми в различен стадий на възстановяване или разлагане. Виждам отворени органни кухини, бели кости, набраздена червена плът, отвратително лъснал гол череп. Не разпознавам другите божествени форми, обаче във втория резервоар плува Афродита, гола, със затворени очи, разпусната коса, с идеално тяло, освен че идеалната й длан е почти напълно отсечена от идеалната й ръка. Гъмжащ куп зелени червеи се вият около сухожилията и костите й и или ги разяждат, или ги свързват. Или и двете. Извръщам се.

Зевс влиза в дългата зала и вихрено прекосява пространството между медицинските монитори, профучава покрай роботи, обвити в нещо като синтетична плът, между богове, които свеждат глави и почтително се отдръпват от пътя му. За миг великият бог обръща глава в моята посока, пронизващите очи под сивите вежди поглеждат право към мен и аз разбирам, че съм разкрит.

Чакам Зевс да ме прониже с мълнията си. Не се случва нищо. Той се извръща — усмихва ли се? — и спира пред Арес, който все още седи прегърбен на операционната маса между суетящите се машини и хуманоидните роботи.

Гръмовержецът застава пред ранения бог със скръстени ръце, надиплена тога, наведена глава, идеално подстригана брада и рошави сиви вежди. Голата му гръд излъчва бронзова светлина и сила, изражението му е свирепо — по-скоро на ядосан училищен директор, отколкото на загрижен баща, бих казал аз.

Арес проговаря пръв.

— Татко наш Зевсе, защо не се сърдиш на тези човешки злодейства, на тези кръвопролития? Ние сме вечни, безсмъртни богове, обаче дявол да го вземе, търпим тежки беди и обиди — поради нашите божествени спорове и разнопосочни желания — всеки път, щом правим услуги на тия смрадливи смъртни. И не стига, че трябва да се бием с тия нанообезумели смъртни псета, господарю Зевсе, но и се налага да се бием с теб .

Арес си поема дъх, сбърчва лице от болка и зачаква. Зевс не отговаря и продължава да се мръщи, сякаш обмисля думите на бога на войната.

— А пък Атина — задъхано продължава раненият бог. — Ти позволи на това момиченце да прекали, о, Крониде. Още откакто я роди от главата си — тая рожба на хаоса и опустошението, — ти винаги си я оставял да прави каквото си иска, никога не си пречупвал безразсъдната й воля. А сега тя превърна смъртния Диомед в свое оръжие, подтикна го да беснее против нас, боговете.

Арес е възбуден и разярен. Хвърчат слюнки. Виждам синьо-сивите му черва сред златистата му кръв.

— Първо накара оня… оня… смъртен да нападне Афродита, да я рани в китката, да пролее божествената й кръв. Слугите на Лечителя ми съобщиха, че тя ще се възстановява във ваната цял ден. После Атина подстрекава Диомед да се нахвърли срещу мен — срещу мен, бога на войната — и неговото наноподсилено тяло беше достатъчно бързо, че да ме прати във ваните за дни или седмици и даже можеше да се наложи да бъда възкресен, ако не ме бяха спасили бързите ми нозе. Ако ме беше пронизал в сърцето с копието си, още щях да се гърча сред грозните купища мъртви или щях жив и безсилен да страдам от удари медни, слаб като някой бездиханен призрак от някогашните ни дни на Земята и…

— СТИГА!! — изревава Зевс и не само прекъсва словоизлиянията на Арес, но и кара всички богове и роботи в залата да замръзнат. — Не ща да чувам хленча ти, Арес, лъжлива, двулика, вероломна врабчова пръдня, нещастно недоносче такова.

Арес запримигва и отваря уста, ала — разумно, струва ми се — се отказва да възрази.

— Само се чуй как скимтиш от някаква си драскотина — презрително изсумтява Зевс и протяга великанската си длан, сякаш се готви да унищожи бога на войната. — Тебе аз мразя най-силно от всички личинки, избрани да станат богове, когато настъпи моментът за нашата Промяна, тебе, нещастен лицемер. Тебе, страхливецо, който обичаш спорове, разпри и битки. Имаш характера опак и мъчен на майка си, Арес, и нейния бяс — признавам, че едвам я укротявам с думи, особено когато вземе присърце някое свое любимо начинание като например да изтреби ахейците до последния човек.

Арес се превива надве, сякаш думите на Зевс му причиняват болка, обаче подозирам, че причината всъщност е летящият сферичен робот, който зашива лигавицата на стомаха му с нещо като портативна шевна машина.