Дан Симънс - Илион

Останалата част от корпуса беше напукана и разцепена. Манмът можеше само да гадае за катастрофалните резултати, ако ядрените двигатели, водородните резервоари, витлото на Матлоф/Фенъли и другите двигателни устройства не бяха изхвърлени много преди атаката. Вторичните експлозии сигурно щяха да изпарят тях двамата с Орфу.

„Орфу?“ Манмът използва радиостанцията и теснолъчевия излъчвател, ала рефлекторните антени бяха пометени от корпуса. Не получи отговор.

Като се опитваше да избягва летящите шрапнели, сияещите капки стопен метал и разширяващия се плазмен облак и същевременно да държи въжето хлабаво, за да не бъде мятан насам-натам около загиващия кораб, той се издигна и прелетя над него с помощта на реактивната си раница. Премятането вече беше толкова диво — звездите, Марс, звездите, Марс — че трябваше да затвори очи и да използва радарната информация на раницата, за да определя пътя си покрай кораба.

Орфу все още бе в яслата си. В първия момент Манмът се зарадва — радарът показваше, че приятелят му е невредим — но после активира очите си и видя истината.

Взривът, който беше откъснал носа, бе обгорил и напукал горната страна на корпуса чак до яслата на Орфу и както беше съобщил йониецът, бе разтрошил и покрил със сажди една трета от дебелата му коруба. Предните му манипулатори липсваха. Предните му комуникационни антени бяха отнесени. Заедно с очите му. Последните три метра от горната му броня бяха покрити с цепнатини.

— Орфу! — извика Манмът по прекия теснолъчев канал.

Нищо.

Като вкара в действие и последния мегабайт от изчислителните си възможности, Манмът определи векторите и се насочи към горната страна на корпуса. Десетте реактивни дюзи изхвърляха микроструи, за да коригират опасната му траектория. Накрая се доближи на метър от кораба, свали универсалната бормашина от колана на раницата, заби клин с халка в метала и прокара въжето си през него, за да не се оплете.

Опъна силно въжето, залюля се като махало и описа дъга обратно до яслата на Орфу — въпреки че дупката в корпуса по-скоро можеше да се определи като овъглен кратер.

Вкопчи се в корубата на Орфу и включи комуникационен кабел точно зад липсващите му очи.

— Орфу?

— Манмът? — Гласът на йониеца бе дрезгав, но силен. И главно изненадан. — Къде си? Как се свързваш с мен? Всичките ми комуникационни средства са унищожени.

Манмът беше обзет от радост, каквато му бяха носили само неколцина Шекспирови герои.

— В пряк контакт сме. Ще те измъкна оттук.

— Пълен идиотизъм! — отекна гласът на огромния моравек. — Аз съм безполезен. Не…

— Млъкни — прекъсна го Манмът. — Имам въже. Трябва да те завържа за него. Къде обаче…

— На около два метра зад сензорния ми сноп има скоба — отвърна Орфу.

— Вече няма. — Не му се щеше да забие клин в тялото на приятеля си, ала ако се наложеше, щеше да го направи.

— Ами… — започна Орфу и замълча за няколко ужасяващи секунди, очевидно осъзнал мащабите на щетите си. — Тогава отзад. Най-далече от взрива. Точно над дюзите.

Манмът нямаше нужда да му съобщава, че външните дюзи също ги няма. Отблъсна се с крака назад, намери скобата и завърза микрофибровото въже с неразкъсваем възел. Ако моравекът Манмът имаше нещо общо с човешките Моряци през предишните хилядолетия в земните морета, това бе, че можеше да прави яки възли.

— Дръж се, Орфу. Ще те изтегля. Не се тревожи, ако изгубим контакт. В момента действат много векторни сили.

— Това е безумие! — извика Орфу. — В „Смуглата дама“ няма място и няма да съм ти полезен с нищо, даже да ме качиш на подводницата. Не ми е останало нищо, с което да се държа.

— Тихо — спокойно отвърна Манмът. — Приятелю.

Задейства всички дюзи на реактивната раница и в същия момент отпусна въжето.

Реактивните дюзи измъкнаха Орфу от яслата му. Премятането на кораба довърши останалото и залюля двамата моравеки на сто метра от корпуса.

Делта-v изчисления замъглиха зрителното му поле, Марс и звездите продължаваха да разменят местата си през две секунди. Манмът остави въжето да се опъне и задейства дюзите — изразходваше енергия с ужасяваща бързина, но успяваше да компенсира скоростта на премятането и се изтегляше по дългото въже към „Смуглата дама“.

Масата на Орфу беше значителна и изтеглянето се затрудняваше от премятането, но въжето не можеше да се скъса, нито волята на Манмът — да се огъне. Той уверено се приближаваше към отворения трюм на очакващата го подводница.