Дан Симънс - Илион

Космическият кораб започна да се разпада, парчета от кърмата се отчупваха и профучаваха покрай вкопчилия се в корубата на приятеля си Манмът. Два тона метал изсвистяха на по-малко от пет метра от главата на по-дребния моравек. Той продължи да се движи към отворения трюм.

Напразно. Корабът се разпадаше около „Смуглата дама“, нови взривове го разкъсваха. Манмът нямаше да стигне до подводницата, преди тя да бъде унищожена.

— Добре — промълви той. — Значи планината трябва да дойде при Мохамед.

— Моля? — извика Орфу. Гласът му за пръв път звучеше загрижено.

Европеецът бе забравил, че кабелната връзка все още действа.

— Нищо. Дръж се.

— Как да се държа, приятелю? Манипулаторите и дланите ми ги няма. Ти трябва да ме държиш.

— Добре — отвърна Манмът и задейства и последната дюза на реактивната раница — вече трябваше да премине на аварийния резерв.

Получи се. „Смуглата дама“ изплува от тъмния трюм само секунди преди търбухът на космическия кораб да започне да се разпада.

Манмът отлетя на разстояние. По очуканата коруба на Орфу се посипаха капки течен метал.

— Съжалявам — прошепна европеецът и използва последното си останало гориво, за да отдалечи премятащата се подводница от загиващия кораб.

— За какво? — попита Орфу.

— Няма значение — задъхано отвърна Манмът. — После ще ти обясня.

С теглене, натискане, бутане и влачене той натика грамадния йониец в почти празния трюм. В мрака бе по-добре — вече не му се виеше свят от бясно редуващите се звезди/планета/звезди/планета. Манмът разположи приятеля си в главната трюмна ниша и задейства подвижните скоби.

Сега Орфу беше в безопасност. Имаше вероятност и тримата — „Смуглата дама“ и двамата моравеки — да са обречени, но поне щяха заедно да приключат съществуванието си. Манмът включи комуникационните кабели на подводницата в порта, после каза на приятеля си:

— Вече си на сигурно място. — Органичните части на тялото му наближаваха точката на претоварване. — Сега ще прережа прекия комуникационен кабел.

— Какво… — започна йониецът, ала Манмът преряза кабела и с ръце се изтегли през шлюза на трюма. Шлюзът успешно се затвори.

С последни сили мина през пълния с вакуум вътрешен коридор до еконишата, вмъкна се през люка, но не херметизира помещението, а се свърза с животоподдържащата система. Потече двуоксид. Комуникаторът запращя. Корабните системи функционираха.

— Чуваш ли ме? — попита Манмът.

— Къде си?

— В контролната кабина.

— Какво е положението, Манмът?

— Корабът се разпадна. Подводницата е повече или по-малко невредима, включително стелт обвивката и предната и задната дюза, обаче нямам представа как да ги управлявам.

— Да ги управляваш ли? — После Орфу явно го осени. — Нима все пак ще се опиташ да навлезеш в атмосферата на Марс?

— Имаме ли друг избор?

Последваха една-две секунди мълчание, докато Орфу обмисляше отговора си.

— Съгласен съм — каза той накрая. — Смяташ ли, че можеш да вкараш подводницата в атмосферата?

— Категорично не — почти бодро заяви Манмът. — Ще ти кача софтуера на Корос и ще те оставя да управляваш ти.

По комуникатора се разнесе нещо като смесица от боботене и кихане, макар на Манмът да му бе невероятно трудно да повярва, че приятелят му се смее тъкмо в този момент.

— Сигурно се шегуваш. Аз съм сляп — липсват не само очите и камерите ми, цялата ми оптическа мрежа е изгоряла. По същество представлявам малко мозък в скъсана кошница. Кажи ми, че се шегуваш.

Манмът свали програмите от бази данните на подводницата за външните допълнителни дюзи и парашути и активира камерите на корпуса. От ужасното премятане продължаваше да му се вие свят. Марс изпълни зрителното му поле — полярна шапка, синьо море, полярна шапка, синьо море, малко черен космос, полярна шапка — и на Манмът му призля.

— Така — когато приключи с преточването на софтуера, заяви той. — Аз ще съм ти очи. Ще ти давам необходимите навигационни данни. Стабилизирай ни и ни закарай на Марс.

Този път не можеше да сбърка буботещия смях.

— Естествено, защо не? По дяволите, дори само падането ще ни унищожи.

И запали дюзите на „Смуглата дама“.

Буквално насила воден на бой от войнствената, обгърната в облак и управляваща конете Атина, Диомед атакува Арес.

Никога не съм виждал такова нещо. Първо Афродита е ранена от наноподсиления аргивец, Тидеевия син, а сега самият бог на войната е призован на двубой от Диомед. Аристея с бог. Невероятно.