Дан Симънс - Илион

Сякаш също за пръв път забелязала устройството, тя го насочи към пътниците.

— Някой от вас знае ли какво е това?

— Не — едновременно прошепнаха Деймън, Ада и Хана.

— Аз знам — отвърна Харман. — Някакво оръжие от Изгубената ера.

Другите трима го погледнаха. Бяха виждали оръжия в торинската драма — мечове, копия, щитове, лъкове и стрели — но те нямаха толкова механичен вид, колкото това тъпо черно нещо.

— Правилно — потвърди жената. — Казва се „пистолет“ и има само една функция — убива.

Деймън пристъпи към старицата.

— Ще ни убиеш ли? Затова ли ни доведе чак тук?

Тя се усмихна, остави оръжието на масата до една фруктиера с портокали и каза:

— Здравей, Деймън. Радвам се да те видя пак, макар че не съм сигурна дали си ме спомняш от предишната ни среща. Ти беше в доста напреднал стадий на опиянение.

— Спомням си те, Сави — хладно отвърна младият мъж.

— Добре дошли и вие, Хана, Ада и Харман — продължи старицата. — Ти с огромно упорство издири следите, Харман. — Странната им домакиня седна върху кожите, даде им знак и четиримата един по един насядаха около ниската маса. Сави взе един портокал, предложи го и след като другите отказаха, започна да го бели с нокти.

— Не сме се срещали — каза Харман. — Откъде знаеш името ми… имената ни?

— Ти остави ясна следа след себе си — какво е почтителното обръщение напоследък? Харман ур .

— Каква следа?

— Отдалечи се от факсвъзлите достатъчно, за да се наложи войниксът да те последва. Научил си се да четеш. Издири малкото останали библиотеки на света… включително библиотеката на Ада ур . — Тя кимна към младата жена, която отговори на жеста й.

— Откъде знаеш, че войниксът ме е последвал? — попита Харман.

— Войниксите следят всеки необикновен човек — поясни Сава, разчупи портокала, постави парчетата на ленени салфетки и ги раздаде на гостите си, като остави и за себе си. Този път четиримата приеха. — Аз те наблюдавам — погледна го старицата.

— Защо? — Харман сведе очи към портокала и остави салфетката на масата. — Защо ме шпионираш? И как?

— Това са два отделни въпроса, млади приятелю.

Тези думи го накараха да се усмихне. Никой от познатите му отдавна не го бе наричал „млад“.

— Тогава отговори на първия. Защо ме шпионираш?

Сави си изяде портокала и облиза пръстите си. Харман видя, че Ада унесено се взира във възрастната жена, наблюдава сбръчканите й пръсти и старчески пигментираните ръце. Дори да забелязваше интереса й, старицата не й обръщаше внимание.

— Харман… може ли да пропусна това „ ур “? — И продължи, без да изчака отговор: — Харман, в момента ти си единственият човек на Земята от над триста хиляди души… единственият човек освен мен… който може да чете писано слово. Или поне, който иска.

— Но… — започна Харман.

— Триста хиляди души — прекъсна го Хана. — Ние сме един милион. Винаги сме били толкова.

Сави се усмихна и поклати глава.

— Мила моя, кой ти е казал, че днес на Земята живеят един милион души?

— Ами… никой… искам да кажа… всеки знае…

— Точно така — кимна Сави. — Всеки знае. Обаче няма механизъм за преброяване на населението.

— Но когато някой се възнася на пръстените… — продължи Хана, ясно издавайки смущението си.

— Се ражда ново дете — довърши старицата. — Да. И аз го забелязах през последните хиляда години. Но вие не сте един милион. А много по-малко.

— Защо им е на постчовеците да ни лъжат? — попита Деймън.

Сави повдигна вежди.

— Напоследък да сте разговаряли с постчовеците, Деймън ур ?

Той сигурно сметна въпроса за реторичен, защото не отговори.

— Аз съм разговаряла с постчовеците — тихо прибави Сави, другите мълчаливо зачакаха. Поне за Харман и Ада тази идея бе поразителна.

— Но това беше много отдавна. — Старицата говореше толкова тихо, че гостите трябваше да се наведат към нея, за да я чуват. — Много отдавна. Преди последния факс. — Изумително сиво-сини само допреди миг, сега очите й сякаш помътняха, зареяха се в пространството.

Харман поклати глава.

— Аз чух за теб, Скитницата еврейка, последната от твоята изгубена ера, обаче не разбрах как може да си жива след петата двайсетилетка?

Грубостта му накара Ада да премигне, ала Сави, изглежда, не се обиди.

— На първо място, столетната продължителност на живота е сравнително нова за хората, скъпи мои. Постчовеците я измислиха едва след последния факс. Едва след като оплескаха всичко — нашето бъдеще, бъдещето на Земята, с оня катастрофален последен факс. Само векове след като другите девет хиляди сто и тринайсет пострубиконови хора бяха прехвърлени по факса в неутриновия поток — за да не се завърнат никога, въпреки че постчовеците им обещаха — едва след този… геноцид… вашите драгоценни постчовеци възстановиха населението на Земята и им хрумна тая идея за стоте години и теоретично стадно население от един милион души…