Дан Симънс - Илион

— Внимавай! — предупреди го Ада, ала Харман коленичи, после легна по корем и се настани върху черната материя. Главата и гърбът му се издигаха съвсем мъничко над заоблената външна повърхност на машината.

— Чудесно е — окуражи ги той. — Удобно е. И топло.

Това ги накара да се решат. Ада първа пропълзя отгоре, изпъна се по корем и хвана двете ръкохватки.

— Това някакви щурвали ли са?

— Нямам представа — отвърна Харман, докато Хана и Деймън се настаняваха в крайните вдлъбнатини, като оставиха свободни двете в средата.

— Не можеш ли да го управляваш? — попита Ада, този път малко по-остро. — От книгите?

Той само поклати глава.

— Тогава какво правим тук?

— Експериментираме. — Харман завъртя горния край на дясната си ръкохватка. Там имаше червен бутон. Той го натисна.

Стената пред тях изчезна, сякаш отнесена в антарктическата нощ. Покрай тях нахлу леден вятър и сняг, като че ли въздухът в помещението бе изсмукан навън и бурята беше заела неговото място.

Харман отвори уста да извика „Дръжте се!“, ала преди да успее да го направи, машината с невероятна скорост изхвърча от стаята, като ги притисна в метала и ги накара с всички сили да се вкопчат в ръкохватките.

Куполът на силовото поле ги предпази, когато аероскутерът, бетеерът, нещото излетя от заледения бял вулкан и събори сградите, прилепени откъм морската му страна. Лещите за нощно виждане в качулките на термокожите им показаха боровата гора по заледеното крайбрежие, изоставената и затрупана със сняг автоматизирана техника в залива, после бялото море — замръзналото море.

Самолетът се издигна на триста метра над замръзналото море и се понесе над него.

Харман пусна едната ръкохватка, колкото да активира ориентиращата функция на дланта си.

— Североизток — каза на другите той по комуникатора на костюма.

Никой не му отговори. Всички се бяха вкопчили и трепереха прекалено силно, за да обсъждат посоката, в която машината ги носеше към смъртта им.

Харман обаче не им каза, че ако старите карти, които бе разглеждал, са верни, в тази посока няма нищо в продължение на хиляди километри. Абсолютно нищо.

След десет минути аероскутерът започна да губи височина. Ледовете бяха свършили и сега летяха над черна вода, осеяна с айсберги.

— Какво става? — попита Ада. Срамуваше се от треперещия си глас. — Енергията ли свърши… горивото… там с каквото се движи?

— Не знам — призна Харман.

На трийсетина метра над водата скутерът престана да се спуска.

— Вижте — извика Хана, пусна ръкохватката и посочи напред.

Изведнъж от студеното море се показа нещо грамадно и живо, покрито с раковини и разядена плът. Лещите им за нощно виждане регистрираха топлината на бозайник като пулсираща кръв. Към тях се стрелна водна струя и Хана усети пропускания от силовото поле въздух.

— Какво… — започна Деймън.

— Мисля, че се казва… кит… обаче смятах, че са изчезнали преди хилядолетия — рече Харман.

— Може постчовеците да са ги възродили — предположи по интеркома на костюмите им Ада.

— Възможно е.

Продължаваха да се носят над открито море, все на изток-североизток, и след още няколко минути на същата височина започнаха да си поотдъхват, да свикват със странната нова ситуация, както от памтивека бяха правили хората. Харман се беше обърнал на една страна и гледаше ярките звезди, появяващи се между разпокъсаните облаци. Ада ги сепна с вик:

— Вижте! Напред!

Над мрачния хоризонт изплуваше голям айсберг. Аероскутерът се носеше право към него. Бяха прелетели над още няколко ледени планини, но нито една чак толкова широка — километри в двете посоки, сияещи като синьо-бяла стена на техните лещи за нощно виждане — и висока. Върхът в чудовищната грамада очевидно се издигаше над сегашната им височина.

— Какво можем да направим? — попита Ада.

Харман поклати глава. Нямаше представа с каква скорост се движат — дрошката, теглена от войникс, беше най-бързото превозно средство, с което бяха пътували — ала знаеше, че сблъсъкът със сигурност ще ги убие.

— Имаш ли други бутони на ръкохватката? — Гласът на Хана бе странно спокоен.

— Не.

— Можем да скочим — обади се Деймън. Аероскутерът слабо се наклони, Деймън се надигна и главата му почти опря в купола от силово поле.

— Не — повтори Харман, този път повелително. — Няма да оцелееш и трийсет секунди в това море, даже да останеш жив след падането… което е невъзможно. Лягай.