Дан Симънс - Илион

Ада отново бе насочила лъча към пространството, където се бяха прехвърлили. Нямаше портал. Намираха се в стаичка с лавици, плотове и стени, покрити с лед. За разлика от всички факспавилиони, в центъра на помещението нямаше факсвъзелен подиум с кодова плоча. И това означаваше, че няма път назад. Милиони снежинки танцуваха в лъча на фенерчето. Зад стените виеше вятър.

— Деймън, по-рано ти каза нещо, което сега ми се струва вярно — рече Харман.

— Какво? Какво към казал?

— Че сме в капан. Като плъхове.

Деймън запремигва. Лъчът се плъзна по заскрежените стени. Вятърът зави още по-пронизително.

— Звучи като вятъра в Сухата долина — отбеляза Хана. — Но там нямаше сгради. Или имаше?

— Съмнявам се — отвърна Харман. — Но подозирам, че пак сме на Антарктида.

— Къде? — с тракащи зъби попита Деймън. — Какво е ант… антатида?

— Студеното място, където бяхме сутринта — поясни Ада и излезе навън. Останали на тъмно, другите забързаха след нея като гъсета. — Тук има коридор — съобщи младата жена. — Внимавайте къде стъпвате. Подът е покрит с трийсет сантиметра лед и сняг.

Замръзналият коридор водеше до замръзнала кухня, замръзналата кухня — до замръзнала дневна с прекатурени заснежени дивани. Ада прокара лъча по стена с прозорци, покрити с три пласта лед.

— Струва ми се, че знам къде се намираме — прошепна Харман.

— Това няма значение — отряза го Хана. — Как ще се измъкнем ?

— Почакай — спря я Ада и насочи лъча на фенерчето си към ледения под, така че лицата на всички се осветиха от отразената светлина. — Искам да знам къде според теб се намираме.

— Според историята, която съм чувал, онази жена, Скитницата еврейка, имала дом на един вулкан на Антарктида.

— В Сухата долина ли? — попита Деймън. Младият мъж нервно се взираше в мрака. — Господи, замръзвам .

Хана пристъпи към него толкова бързо, че той се олюля назад и едва не се подхлъзна.

— Глупако, трябва да си сложиш качулката на термокожата — каза тя. — Всички трябва да го направим. Иначе ще измръзнем. Освен това губим адски много телесна топлина през темето. — Тя издърпа зелената качулка от ризата му и я нахлузи на главата му.

Всички я последваха.

— Така е по-добре — призна Харман. — Вече мога да виждам. И чувам по-добре — слушалките на костюма заглушават воя на вятъра.

— Ти каза, че домът на онази жена се намирал край Сухата долина. Достатъчно ли е близо, за да стигнем до факспавилиона?

Харман безпомощно разпери ръце.

— Не знам. Питал съм се дали пеш е отишла на Горящия човек, обаче не познавам района. Разстоянието дотам може да е един километър, а може и да е хиляда.

Деймън се вторачи в черните заледени прозорци. Вятърът огъваше еластичните стъкла.

— Никъде не излизам — категорично заяви той. — За нищо на света.

— За пръв път съм съгласна с Деймън — присъедини се към него Хана.

— Нищо не разбирам — рече Ада. — Нали каза, че онази жена е живяла тук отдавна, преди много векове. Как може да…

— Не знам — отвърна Харман, взе фенерчето от ръката и и тръгна по следващия коридор. Спряха го нещо като бели решетки. Пред погледите на другите възрастният мъж се върна в заснежената дневна, вдигна най-тежкото, което успя да намъкне от леда — една маса, чиито крака се отчупиха — разби ледените шушулки и проправи пътека в снежния коридор.

— Къде отиваш? — извика Деймън. — Какъв смисъл има? Никой не е бил там от милион години. Просто ще замръзнем, когато…

Харман отвори вратата в дъното на коридора с ритник. Оттам нахлу светлина. И топлина. Другите трима колкото може по-бързо го последваха по коварната повърхност.

Подобно на помещението, в което се бяха прехвърлили по факса, тази стая бе квадратна и без прозорци. За разлика от другата обаче, тук беше топло и нямаше сняг и лед. И за разлика от другата, имаше овална метална машина, дълга четири и половина метра. Машината безшумно висеше на метър над бетонния под и над горната й повърхност като стъклен купол искреше силово поле. Там имаше шест вдлъбнатини, покрити с мека черна материя, всяка нагодена като за човешко тяло, с две къси ръкохватки или лостове до местата за ръцете.

— Като че ли някой е очаквал да сме с двама повече — прошепна Хана.

— Какво е това? — попита Деймън.

— Според мен е аероскутер… казва се още бетеер — също тихо отвърна Харман.

— Какво? Какво означава това?

— Не знам — призна Харман. — Но хората през изгубените епохи са летели с такива. — Той докосна силовото поле и то се разтвори като живак под пръстите му, потече по дланта му и я погълна до китката.