Дан Симънс - Илион

Когато четиримата отново се изправиха в средата на павилиона само по обувки или ботуши и термокожи, Ада се засмя.

— В тези неща сме по-голи, отколкото без тях.

Деймън засрамено се разшава, осъзнал верността на думите й, но Харман се усмихна през маската си. Термокожата по-скоро приличаше на боя, отколкото на дреха.

— Защо сме различни на цвят? — попита Деймън. Ада беше яркожълта, Хана — оранжева, Харман — яркосин, а самият той — зелен.

— За да се разпознавате лесно — поясни слугата, сякаш въпросът бе отправен към него.

Ада пак се засмя — със свободен, спокоен, дързък смях, който накара двамата мъже да я погледнат.

— Извинявайте — рече тя. — Просто… просто се разпознаваме даже отдалече.

Харман отиде при силовото поле, опря синята си ръка върху него и попита слугите:

— Вече може ли да излезем?

Машините не отговориха, ала енергийният щит слабо затрептя, дланта на Харман мина през него и синьото му тяло сякаш се плъзна през сребрист водопад.

Слугите последваха четиримата във ветровития мрак.

— Нямаме нужда от вас — каза им Харман. Деймън забеляза, че вятърът заглушава гласа му, но въпреки това се чуваше ясно през качулката на термокожата. В молекулярния костюм имаше някакво предавателно устройство и слушалки.

— Извинявам се, Харман ур , но се налага — отговори първият слуга. — Заради светлината. — Двете сфери осветяваха неравната повърхност с множество лъчи.

Харман поклати глава.

— И преди съм носил термокожи, и във високите планини, и в далечния север. В лещите на качулките са вградени светлоусилвателни устройства. — Той опипа нещо на слепоочието си. — Ето, сега виждам идеално. Звездите са много ярки.

— Божичко — възкликна Ада, когато устройството й за нощно виждане се задейства. Вместо малките кръгове светлина, хвърляни от фенерите на слугите, сега се виждаше цялата Суха долина, всяка скала, всеки камък, окъпани в ярка светлина. Когато вдигна поглед към небето, сияйните звезди я накараха да ахне. Тя обърна глава и видя, че осветеният павилион на факсвъзела прилича на бумтяща огнена пещ. Термокожите им блестяха в пъстри багри.

— Това е… прекрасно — каза Хана. После се отдалечи на двайсет крачки от групата, като скачаше от камък на камък. Намираха се на дъното на обширна камениста долина с постепенно издигащи се скали от двете страни. Над тях снегът по склоновете сияеше в ярко синьо-бяло на зведната светлина, ала в самата долина нямаше сняг. Пред звездите като фосфоресциращи овце се носеха облаци. Вятърът виеше оковях и ги брулеше.

— Студено ми е — заяви Деймън. Пълничкият младеж пристъпваше от крак на крак. Беше обут само по пантофки.

— Можете да се върнете в павилиона и да ни оставите — нареди на слугите Харман.

— При цялото ни уважение, Харман ур , нашата програма за охрана на личността не ни позволява да ви оставим сами тук с риск да се нараните или изгубите в Сухата долина — възрази едната сфера. — Но ще се отдалечим на сто метра, ако предпочитате така.

— Предпочитаме — заяви той. — И изключете проклетите си фенери. Много са ярки за нашите лещи за нощно виждане.

Слугите се подчиниха и полетяха към павилиона на факсвъзела. Хана ги поведе през долината. Нямаше дървета и трева, нямаше признаци на какъвто и да било живот, освен четиримата човеци, които сияеха в пъстри цветове.

— Какво търсим? — попита Хана и прескочи нещо, което трябва да беше пресъхнал поток, ако тук изобщо имаше потоци.

— Тук ли беше Горящият човек? — попита Харман.

Деймън и Хана се огледаха.

— Възможно е — накрая отвърна по-младият мъж. — Но имаше… нали разбираш, шатри, павилиони, тоалетни, куполи и силово поле над цялата долина, големи отоплителни печки, Горящият човек, дневната светлина и… и изобщо тогава беше различно. Не толкова студено . — Той предпазливо заподскача от крак на крак.

— Хана? — обърна се към нея Деймън.

— Не съм сигурна. Онова място също беше скалисто и пустинно, обаче… Деймън е прав, тогава имаше хиляди хора и на светло изглеждаше различно. Не знам.

Ада пое водачеството.

— Хайде да се разгърнем и да потърсим някакви признаци, че Горящият човек е бил тук… лагерни огньове, купчини камъни… каквото и да е. Макар да се съмнявам, че тази вечер ще открием твоята Скитница еврейка, Харман.

— Шшт. — Той се озърна през синьото си рамо към далечните слуги, но после се сети, че и без това разговарят по радиостанция. — Добре — въздъхна Харман, — хайде да се разгърнем, да речем, на стотина метра един от друг, и да потърсим нещо, което…