Дан Симънс - Илион

„Готвя се да се спусна в подводницата“ — обади се от контролния модул Корос III.

„Имаш разрешение за влизане в подводницата“ — отвърна Манмът, въпреки че титулярът им не бе поискал разрешение. Той не бе европеец и не познаваше протокола. Включи се предупреждение, че вратите на корабния трюм се отварят.

Манмът включи видеокамерата от корпуса, където стоеше Орфу. Йониецът забеляза оказаното му внимание. „Довиждане за известно време, приятелю — каза той. — Пак ще се срещнем“.

„Надявам се“ — отвърна Манмът, отвори долния шлюз на подводницата и се приготви да прекъсне последните комуникационни кабели.

„Почакай — спря го Ри По. — Заобикаляме лимба на планетата“.

Камерите в контролния модул показаха Корос III, който се вмъкна през току-що отворилия се херметичен шлюз и застана на пулта. Манмът отдръпна пръст от бутона, с който щеше да задейства експлозивите.

Нещо се показваше иззад Марс. В момента го засичаха само като радарен сигнал. Предният телескоп се насочи към него.

„Сигурно са го изстреляли от Олимп, докато не сме го виждали“ — рече Орфу.

„В момента го викам“ — съобщи Ри По.

Манмът се включи на честотите, на които се обаждаше корабът им. Сигналът не отговаряше.

„Виждате ли го?“ — попита Корос III.

Манмът го виждаше. Обектът нямаше и два метра дължина — открита колесница без коне, заобиколена с блестящо силово поле. В нея се возеха двама хуманоиди, мъж и жена. Жената управляваше машината, а мъжът, по висок от нея, просто стоеше и се взираше право напред, сякаш виждаше обвития в стелт кораб на около осем хиляди километра разстояние. Жената беше висока и царствена блондинка. Мъжът имаше къса сива коса и бяла брада.

Смехът на Орфу избоботи по общия канал. „Прилича на Господ. Не знам коя е приятелката му“.

Сякаш чул тази обида, сивокосият вдигна ръка.

Картината проблесна и угасна в същия миг, в който Манмът се разтърси в коланите на високогравитационното си кресло. Корабът с ужасяваща сила се разтърси два пъти и диво се запремята. Центробежните сили запратиха Манмът надясно, после нагоре и наляво.

„Добре ли сте всички? — извика той по общия канал. — Чувате ли ме?“

В продължение на няколко секунди премятане му отговаряше само мълчание и статичен шум, после спокойният глас на Орфу надвика пращенето. „Чувам те, приятелю“.

„Добре ли сте всички? Корабът наред ли е? Стреляхме ли по тях?“

„Аз съм повреден и ослепен — сред съскане и пращене отвърна йониецът, — но видях какво се случи, преди взривът да ме ослепи. Не сме стреляли по тях. Обаче корабът е… половината от него липсва, Манмът“.

„Как така липсва половината? — глупаво попита европейският моравек. — Какво…“

„Някакво енергийно копие. Контролния модул… с Корос и Ри По… го няма. Изпари се. Целият нос е унищожен. Горната част на корпуса е стопена. Корабът се премята два пъти в секунда и започва да се разчупва. Моята коруба е пробита. Реактивните ми дюзи ги няма. Както и повечето ми манипулатори. Губя енергия и се пропуквам. Спусни подводницата от кораба — бързо!“

„Не знам как! — извика Манмът. — Корос държеше контролния пакет. Не знам…“

Изведнъж корабът отново се разтърси и комуникационните връзки и видеовръзките окончателно се разпаднаха. Той чу силното съскане на корпуса и разбра, че корабът около него се топи. Включи камерите на подводницата и навсякъде видя само плазмено сияние.

„Смуглата дама“ се запремята още по-диво — Манмът не можеше да определи дали следва движението на загиващия кораб, или собствената си инерция. Той задейства още камери, подводните дюзи на подводницата и аварийната контролна система. Половината системи не функционираха или реагираха със закъснение.

„Орфу?“ — Никакъв отговор. Премятането се ускоряваше. Херметизираният за пристигането на Корос трюм на „Смуглата дама“ изведнъж изпусна цялата си атмосфера и това още повече ускори въртенето на подводницата.

„Идвам при теб, Орфу“ — извика Манмът, взриви вътрешния шлюз и преряза коланите си. Някъде зад него, или в разпадащия се кораб, или в самата „Смугла дама“, нещо избухна и го запрати към контролния пулт. Светът потъна в мрак.

На сутринта след обилна закуска, приготвена от слугите на майката на Деймън в дома й в кратера Париж, Ада, Харман, Хана и Деймън се прехвърлиха по факса на мястото на последния Горящ човек.

Факсвъзелът светеше, естествено, но извън кръглия павилион цареше тъмна нощ и воят на вятъра се чуваше дори през полупропускливото силово поле. Харман се обърна към Деймън.