Дан Симънс - Илион

— Няма — отвърна Ри По. — Оръжията на кораба са само отбранителни.

„Но сред оръжията на борда на «Смуглата дама» има и такива за масово унищожение“ — предположи Орфу от Йо.

Корос III се поколеба: очевидно претегляше заповедите си и правото на екипажа да знае.

— Да — накрая потвърди той.

Манмът се замисли какви може да са тези оръжия за масово унищожение. Ядрени бомби? Неутринови излъчватели? Плазмени експлозиви? Антиматериални устройства? Бомби черни дупки за взривяване на цели планети? Нямаше представа. През неколковековното си съществувание не беще придобил опит с оръжията, освен не много опасните мрежи, остени и галванизатори, необходими за защита от кракени или улавяне на европейски морски животни.

— Корос — тихо попита той, — имахте ли оръжия на онази експедиция до астероидите преди няколко десетилетия?

— Не — отвърна ганимедецът. — Нямаше нужда. Колкото и войнствени и свирепи да бяха станали през по-късните етапи на еволюцията си, астероидните моравеки не представляваха опасност за съществуванието на никое разумно същество в Слънчевата система. — Той им посочи времето: до запалването на ядрените двигатели оставаха четирийсет и една минути. — Други въпроси?

Орфу имаше въпрос. „Защо сме обвити в ултрастелт, щом се приближаваме към Марс с четири ядрени следи, с които сме като супернова, денонощно видима за всички на марсианската повърхност, които имат очи? Я почакай… опитваш се да предизвикаш реакция. Да ги накараш да ни нападнат“.

— Да — отново потвърди Корос. — Това беше най-лесният начин да преценим намеренията им. Ядрените двигатели ще угаснат, докато сме още на осемнайсет милиона километра от Марс. Ако дотогава не са се опитали да ни пресрещнат, ще изхвърлим двигателите, соленоидните пръстени и всички други външни устройства и ще влезем в марсианска орбита с пасивни контрамерки, криейки местонахождението си. В момента не ни е известно дали постчовеците — или някакви други същества, които са тераформирали Марс и го обитават — са изградили технологична или посттехнологична цивилизация.

Манмът се замисли. Щяха да изхвърлят всички двигатели, с които можеха да се завърнат.

„Според мен тази интензивна квантова фазоизместваща активност е признак за нещо доста технологично“ — обадя Орфу.

— Възможно е — каза Ри По. — Но във вселената винаги има луди учени.

С това загадъчно изявление срещата приключи, въздухът от контролната кабина беше изпуснат и Орфу отнесе Манмът обратно в неговата подводница в корабния трюм.

Четирите двигателя се запалиха по график. През следващите два дни Манмът бе прикован в гравитационното си кресло, докато корабът се носеше върху равнината на еклиптиката към Марс с над 400 g. Трюмът, в който се намираше „Смуглата дама“, отново беше напълнен с гел, но не и жилищният му отсек, и тежестта и липсата на движение започнаха да му омръзват. Манмът не можеше да си представи натиска, на който бе подложен Орфу в своята ясла. Марс и всички образи от предната камера бяха замъглени от ослепителните пламъци на четирите двигателя, ала Манмът прекарваше времето, като наблюдаваше корпуса и звездите зад кърмата и препрочиташе части от „A la recherche du temps perdu“, в които откриваше връзки и разлики с любимите си Шекспирови сонети.

Любовта на Манмът и Орфу към човешките езици и литература от Изгубената ера не беше чак толкова необичайна. Преди повече от две хиляди з-години първите моравеки, пратени в космоса на Юпитер да проучат луните и да установят контакт с разумните същества в атмосферата на планетата, бяха програмирани от първите постчовеци с подробни пълносетивни записи на човешката история, култура и изкуства. Рубиконът вече се беше случил, естествено, а преди него и Голямото отстъпление, ала все още имаше надежда да спасят паметта и документите от човешкото минало, въпреки че последните девет хиляди сто и четиринайсет старостилни човеци на Земята не можеха да бъдат спасени с последния факс. През вековете след прекъсване на връзката със Зелената планета човешкото изкуство, литература и история бяха станали хоби на хиляди вакуумни и лунни моравеки. Някогашният, партньор на Манмът, Урцвайл, който преди осемнайсет ю-години беше загинал при ледопад под европейския леден кратер Тир Макула, бе страстен почитател на Библията. Манмът и досега пазеше тази книга под отрупаната си работна маса до изолираната с гел лава-лампа, която му беше подарил Урцвайл.