Дан Симънс - Илион

„За разлика от мен“ — тихо каза Манмът с надеждата, че тази откровеност няма да оскърби приятеля му.

Субзвуковото боботене на Орфу отново завибрира и увери Манмът, че не го е обидил.

„Кой е вторият път, по който се е опитал да отговори на загадката на живота?“ — попита той.

„Любовта“ — отвърна йониецът.

„Любовта ли?“ — повтори Манмът. По над трите хиляди страници на „По следите на изгубеното време“ имаше много любов, ала изглеждаше ужасно… безнадеждна.

„Любовта — изтътна Орфу. — Романтичната любов и физическото желание“.

„Искаш да кажеш романтичната любов, която Марсел — и Суан, естествено — изпитват към семейството си, към бабата на Марсел, така ли?“

„Не, Манмът, романтичната привързаност към познатите неща, към самия спомен и към хората, които попадат в областта на познатите неща“.

Европейският моравек погледна премятащия се астероид. Според инфобара на Ри По Гаспра се завърташе напълно около оста си за около седем стандартни часа. Манмът се зачуди дали такова място изобщо може да е източник на познатост, на романтична привързаност, за него или за което и да е друго разумно същество. „За разлика от мрачните морета на Европа“.

„Моля?“

Манмът усети, че органичните му пластове настръхват, когато разбра, че е размишлявал гласно по частния канал. „Нищо. Защо любовта не е довела до отговора на загадката на живота?“

„Защото Пруст е знаел — и неговите герои са открили, — че нито любовта, нито нейният по-благороден роднина, приятелството, могат да устоят на ентропийните мечове на ревността, скуката, познатостта и егоизма“ — отвърна Орфу и за пръв път в прякото им общуване на Манмът му се стори, че долавя тъжни нотки в гласа на едрия моравек.

„Никога ли?“

„Никога — потвърди Орфу и тежко въздъхна. — Спомняш ли си последните редове от «Една любов на Суан»? «И като си помисля само, че похабих толкова години от живота си, че исках да умра, че изживях най-голямата си любов заради жена, която не ми харесваше и изобщо не беше моя тип!» 8 8 Пр. Л. Сталева. — Б.пр. “

„Забелязах, но тогава не знаех дали това трябва да е ужасно смешно, ужасно горчиво или неизразимо тъжно. Какво е по-точно?“

„И трите, приятелю — отговори Орфу от Йо. — И трите“.

„Какъв е третият път на героите на Пруст към загадката на живота?“ — попита Манмът и увеличи притока на кислород в кабината, за да разнесе паяжината от тъга, която заплашваше да обгърне сърцето му.

„Хайде да оставим това за някой друг път — предложи Орфу навярно усетил настроението на събеседника си. — Корос Трети ще увеличи радиуса на витлото и може би ще е забавно да гледаме фойерверките по рентгеновия спектър“.

Минаха покрай орбитата на Марс и нямаше нищо за гледане — естествено, планетата се намираше от отсрещната страна на Слънцето. Ден по-късно подминаха земната орбита и пак нямаше нищо за гледане — Земята беше далеч в обиколката си по равнината на еклиптиката. На мониторите се виждаше ясно само Меркурий, над който прелетяха, но ревът и ослепителното сияние на Слънцето изпълни всички екрани.

Преди да минат над Слънцето в перихелий от едва деветдесет и седем милиона километра, спуснаха боровото платно, навиха го и го сгънаха в задния купол. Орфу помогна на дистанционните манипулатори да свършат тази работа и Манмът наблюдаваше на корабните екрани как приятелят му снове назад-напред. Белезите и вдлъбнатините по повърхността му ясно се различаваха на ярката слънчева светлина.

Два часа преди да запалят ядрените двигатели Корос III изненада Манмът, като покани всички да се съберат в контролния модул до върховете на магнитното витло.

В кораба нямаше вътрешни коридори. Щом скоростта им се понижеше и влезеха в марсианска орбита, Корос трябваше да се прехвърли на „Смуглата дама“ по въжета. Манмът се съмняваше, че ще успее да прекоси корпуса, за да стигне до контролната кабина.

„Защо трябва физически да се събираме, за да разговаряме? — попита той Орфу по частния им канал. — Пък ти и без това не можеш да влезеш в контролния модул“.

„Мога да вися отвън, да ви гледам през илюминатора и да разговарям по кабелна връзка с контролния модул“.

„Защо не заседаваме по комуникационните канали?“

„Не знам, но след сто и четиринайсет минути запалваме двигателите. Най-добре да дойда в трюма да те взема“.

Така и сториха. Европеецът нямаше проблеми с вакуума и силната радиация естествено, ала мисълта да се откачи от кораба и да го остави го беше смутила. Орфу го чакаше в трюма и Манмът бе възнаграден с незабравимата гледка на „Смуглата дама“, ярко осветена от ослепителните слънчеви лъчи, натикана в кораба като осолена акула в търбуха на кракен.