Дан Симънс - Илион

Орфу от Йо не обърна внимание на въпроса му и отговори: „Признай, че комичното въображение на Пруст ти е харесало. Той преди всичко е сатирик“.

„Нима има комично въображение? Забелязах известна комедийност в творбата“. Манмът не се шегуваше. Не че човешкото чувство за хумор му беше чуждо, на него и изобщо на моравеките — дори най-древните самоеволюиращи, съвсем смътно разумни роботи от началото на епохата на космическите полети, създадени и пратени от хората преди рубиконовата пандемия, бяха програмирани да разбират хумор. Общуването с човеците, истинското двустранно общуване, не бе възможно без хумор. Той беше също толкова човешки, колкото гнева, логиката, ревността и гордостта, все елементи, които Манмът бе открил и отбелязал в безкрайния роман на французина. Обаче Пруст — комик? Неговите образи — комични герои? Не го виждаше така и ако Орфу имаше право, пропускът му беше невероятен. Именно Манмът десетилетия наред бе търсил игрословиците и сатирата в пиесите на Барда, именно той беше изровил и най-скритата ирония в сонетите на Шекспир.

„Виж — чу, докато Орфу тичаше обратно към кораба по опънатото бъкивъглеродно въже. Реактивните дюзи пулсираха. — Прочети пак тази част от «Една любов на Суан», където, заробен от невярната и капризна Одет, Суан използва цялото си умение на емоционален изнудвач, за да не я пусне в театъра сама. Открий хумора тук, приятелю“. И свали текста.

— Заклевам ти се — казваше й той няколко минути преди тръгването й за театъра, — че когато те моля да не отиваш, ако бях егоист, дълбоко в себе си щях да предпочета ти да ми откажеш, защото имам най-различни задължения тази вечер; ще се уловя сам в клопката си и ще бъда сериозно затруднен, ако противно на всичките ми очаквания ти ми отговориш, че няма да отидеш. Но моите задължения, моите развлечения не са най-главното. Аз съм длъжен да мисля за тебе. Може би ще дойде ден, когато, напълно отдалечен от тебе, ти с право ще ме упрекнеш, че не съм те предупреждавал в решителните мигове, когато съм чувствал, че постъпките ти заслужават строго порицание, че те постепенно подкопават любовта. Как да ти кажа, в този случай важното не е „Нощта на Клеопатра“ (що за заглавие!). Важното е дали ти си толкова ниско в интелектуално отношение същество, същество, лишено едва ли не от всяко очарование, презряно същество, неспособно да се откаже от едно развлечение. Как би могъл човек да те обича, ако действително си такава? Ами че ти тогава не си личност, не си дори несъвършено създание, податливо поне на усъвършенстване. В такъв случай си безформена течност, която се люшка накъдето я излееш, риба без памет и разсъдък, която сто пъти на ден се блъска в стъклата на аквариума, без да проумее, че те не са вода. Не разбираш ли, че в резултат на твоя отговор — не казвам естествено, че веднага ще престана да те обичам — ти няма вече да ми се струваш така желана, ако разбера, че не си личност, че стоиш по-долу от всичко, че не бих могъл да те поставя над нищо. Естествено аз бих могъл да те помоля — без да ти изтъквам всички тия доводи — да не отиваш на тази нищо и никаква „Нощ на Клеопатра“ (не бих искал дори да си мърся езика с това име, но ти ме принуждаваш!), уверен, че ти всъщност ще отидеш. Но понеже съм решил да държа сметка за отговора ти и да си направя съответните изводи, сметнах, че е по-честно да те предупредя.

От известно време Одет даваше признаци на вълнение и колебливост. Понеже не виждаше нищо смислено в цялата тая негова реч, ясно й беше, че може да я причисли към категорията „конско“ или към обичайните сцени на укори и молби; дългогодишният й опит с мъжете й даваше възможност да заключи, без да вникне в подробностите, че те произнасят подобни словоизлияния само когато са влюбени, а щом са влюбени, няма защо да изпълнява молбите им, тъй като това е най-добрият начин да се влюбят още по-силно. Затова би слушала най-спокойно Суан, ако не се тревожеше, че времето минава и ако той поговори още малко, в края на краищата „ще изпусне овертюрата“; впрочем тя му изтъкна това с нежна и смутена, но упорита усмивка. 7 7 Пр. Л. Сталева. — Б.пр.

Манмът се засмя високо в тясната контролна кабина на „Смуглата дама“. Сега вече го виждаше. Блестящ хумор. При първия прочит на откъса се беше съсредоточил върху човешката ревност и очевидния опит на героя Суан да манипулира поведението на жената Одет. Сега му бе… ясно.

„Благодаря — каза той, докато шестметровият моравек с форма на мечоопашат рак се настаняваше в яслата си. — Струва ми се, че вече чувам струящия хумор. Оценявам го. Всичко е различно от духа, езика и структурата на Шекспир, обаче все пак нещо е… същото“.