Дан Симънс - Илион

Корос III заповяда да стартират модифицираното магнитно витло на Матлоф/Фенъли и Манмът усети и регистрира промяната в енергията на кораба, когато устройството на носа генерира витлово поле с радиус хиляда и четиристотин километра — изтласкваше свободни йони и концентрираше събиращия се слънчев вятър.

„Кога скоростта ще се понижи достатъчно, за да спрем при Марс?“ попита по общия канал Манмът, като си мислеше, че ще му отговори Орфу.

Ала получи отговор от надменния Корос III. „Тъй като скоростта на кораба се понижава и се увеличава ефикасната зона на витлото, без температурата на платното да достигне точката си на топене при хиляда и седемстотин градуса, корабната маса е равна на четири по десет на шеста степен и следователно понижаването на сегашната ни скорост от нула цяло хиляда деветстотин деветдесет и две на нула цяло нула нула едно от скоростта на светлината — точката на сигурно пресичане — ще отнеме двайсет и три цяло и шест десети стандартни години“.

„Двайсет и три цяло и шест десети стандартни години!“ — извика Манмът по общия канал. Щяха да имат повече време за обсъждания, отколкото се надяваше.

„Това ще ни забави само до все още високата скорост триста километра в секунда — поясни Корос III. — Навлизането в системата с една хилядна от скоростта на светлината никак не е лесна работа“.

„Явно ни очаква тежко кацане на Марс“ — отбеляза Манмът.

Орфу избоботи по канала.

В разговора се включи калистанският навигатор. „Понижаването на скоростта ни няма да зависи само от йонното борово платно, Манмът. Самият полет ще отнеме по-малко от единайсет стандартни дни. И скоростта ни при влизане в марсианска орбита ще е под шест километра в секунда“.

„Това вече е по-добре — рече Манмът. Намираше се в контролната люлка на «Смуглата дама», ала познатите му сензори и средства за управление бяха тъмни. Чувстваше се странно да получава всички данни от сензорите на по-големия кораб вместо от своята животоподдържаща система. — Откъде идва разликата?“

„От слънчевия вятър — отговори по кабелната връзка на яслата Орфу. — Тук той има средна скорост тристатина километра в секунда и йонната му плътност е десет на шеста степен протона в кубичен метър. Ние потеглихме с половин резервоар юпитерски водород и четвърт резервоар деутерий и с помощта на витлото на Матлоф/Фенъли ще извлечем още от слънчевия вятър, за да запалим четирите ядрени двигателя на носа точно след като подминем Слънцето. Оттам ще започне истинското понижаване на скоростта“.

„Нямам търпение“ — отвърна Манмът.

„И аз“ — съгласи се Орфу от Йо. Манмът си помисли, че великанският моравек или няма усет за ирония, или има доста черно чувство за хумор.

Докато корабът прелиташе на около сто и четирийсет милиона километра над астероидния пояс, Манмът четеше „A la recherche du temps perdu“ — „По следите на изгубеното време“ от Пруст.

Орфу беше свалил френския език с всичките му класически тънкости, наред с романа и биографични сведения за Пруст, но в крайна сметка Манмът прочете книгата в петте английски превода, тъй като английският беше изгубеният език, върху който съсредоточаваше проучванията си през последния з-век и половина, и се чувстваше по-уверен да преценява литература на него. Орфу се бе подсмихнал на това и беше напомнил на по-дребния моравек, че сравнението на Пруст с любимия на Манмът Шекспир е грешка, че двамата са толкова различни, колкото е различен скалистият, тераформиран вътрешносистемен свят, за който пътуваха, от познатите им Юпитерови луни, ала Манмът въпреки това го прочете на английски.

Когато свърши — разбираше, че това е само повърхностен многократен прочит, обаче нямаше търпение да започнат диалога — се свърза с Орфу по теснолъчевия канал, тъй като йонийският моравек беше напуснал яслата си и отново проверяваше боровото платно, този път здраво завързан със спасителни въжета заради понижаването на скоростта.

„Не знам — каза Манмът. — Просто не разбирам. Всичко това ми прилича на възбудени размисли на естет“.

„На естет ли? — Орфу завъртя едно от комуникационните си стълбчета, за да засече тесния лъч, докато манипулаторите и камшичетата му заваряваха една кабелна връзка. Манмът го наблюдаваше по задната видеокамера и бялата волтова дъга му приличаше на звезда на черния фон на платното зад тромавата грамада на йониеца. — За Пруст ли говориш, Манмът, или за неговия разказвач Марсел?“

„Да не би да има разлика?“ Още докато пращаше този саркастичен въпрос, Манмът разбра, че не е справедлив. През последните дванайсет з-години бе пратил на Орфу стотици, може би дори хиляди имейли, в които му обясняваше разликата между Поета „Уил“ в сонетите и историческия творец Шекспир. Подозираше, че въпреки плътността и непроницаемостта на Пруст самоличността на автора и героите му са също толкова сложни.