Дан Симънс - Илион

„Маниакалният интерес към загадката какво е да си човек — предположи Орфу. — Твоят Шекспир разглежда всички аспекти на човешката природа от гледна точка на реакцията на героите към събитията. Героите на Пруст се заравят дълбоко в паметта, за да открият същите аспекти. Твоят Бард може би е като Корос Трети, който ръководи тази експедиция. Моят скъп Пруст по-скоро е като теб, обвит в пашкула на «Смуглата дама», ровещ надълбоко в търсене на географията на рифовете, твърдото дъно, други живи същества и целия свят с помощта на ехолот“.

Манмът обмисли думите му в продължение на няколко богати наносекунди. „Не виждам как твоят Пруст е разгадал загадката — или по-точно как се е опитал да я разгадае, освен чрез потъване в паметта“.

„Не само в паметта, приятелю Манмът, а и във времето “.

На десетки метри разстояние, скрит зад почти неуязвимия си и непробиваем двоен корпус на подводницата и носещия я кораб, Манмът се почувства така, сякаш йониецът се е пресегнал и го е докоснал някак лично, някак дълбоко.

„Времето е отделно от паметта — промълви по личния им канал Манмът. Говореше главно на себе си. — Но дали паметта е отделна от времето?“

„Точно така! — отекна гласът на Орфу. — Точно така. Героите на Пруст, на първо място «аз» или разказвачът «Марсел» но също и нашият нещастен Суан, имат три възможности да надушат и разгадаят непроницаемата загадка на живота. Техните три подхода са неуспешни, но самата история някак си успява, въпреки провала на своя разказвач и дори на автора!“

Манмът известно време мълчаливо мисли за това. Превключи зрението си от външна на вътрешна камера, към сложностите на самия кораб и неговото страховито кръгло платно, обърнато „надолу“ към скалите, към Пояса. Поиска пълно увеличение на образа и го получи.

На черния фон се премяташе самотен астероид. Нямаше опасност от удар. Не само, че техният кораб вече се намираше на сто и петдесет милиона километра над равнината на еклиптиката и с ослепителна скорост профучаваше покрай Пояса, но и този астероид — Манмът влезе в навигационните бази данни на Ри По и разпозна скалата като Гаспра — се отдалечаваше от тях. Въпреки това тя представляваше истински миниатюрен свят — в общите сведения се съобщаваше, че размерите й са двайсет на шестнайсет на единайсет километра — грамада с неправилна форма, напомняща на заострен картоф, цялата покрита с кратери. По-интересното беше, че в образа се забелязваха очевидни изкуствени елементи — прави линии, издълбани в скалата, проблясъци в тъмните кратери, групи светлинни източници върху сплескания „нос“ на астероида.

„Астровеки — тихо каза Орфу. Явно гледаше същия видеоизточник. — Из Пояса са пръснати няколко милиона“.

„Враждебно ли са настроени, както твърдят всички?“ Още щом прати въпроса, Манмът се разтревожи, че ще прозвучи уплашено.

„Не знам. Предполагам, че е така — защото са решили да еволюират в много по-конкурентна култура от нашата. Говори се, че се боят и ненавиждат постчовеците и откровено мразят нас, далечните моравеки. Корос Трети може би знае дали легендите за тяхната свирепост са верни“.

„Корос ли? Защо тъкмо той?“

„Малцина моравеки го знаят, но преди шейсетина з-години той ръководи експедиция до астероидите от името на Астейг/Че и Консорциума на Петте луни. С него имаше деветима моравеки. Върнаха се само още трима“.

Манмът се замисли за миг. Искаше му се да знае повече за оръжията — ако астровеките се опитаха да ги убият, дали разполагаха с енергийно оръжие или хиперкинетична ракета, която да улучи кораба им? Едва ли — не и при сегашната им скорост от над нула цяло сто деветдесет и три от скоростта на светлината. „Какви са трите начина, по които героите на Пруст са се опитали да разгадаят загадката на живота и не са успели?“ — попита той Орфу.

Едрият моравек от дълбокия космос се прокашля. „Първо тръгват по линията на аристократичността, титлата, рожденото право и земевладелското дворянство — започна Орфу. — Разказвачът Марсел в продължение на около две хиляди страници опитва по този път. Е, поне вярва, че по-важното благородство е особеност на характера. Обаче накрая не стигат доникъде“.

„Просто снобизъм“ — отбеляза Манмът.

„Изобщо не е просто снобизъм, приятелю — с оживен глас възрази Орфу. — Пруст е смятал снобизма за спойката, която държи обществото — всяко общество през всяка епоха. В книгата той го проучва на всички равнища и различните му проявления не престават да го интересуват“.