Дан Симънс - Илион

През по-голямата част от двайсет и четирите часа, които прекараха в полярна орбита, Марс изглеждаше съвсем мирен.

В кратера Стикни на Фобос имаше изкуствени устройства — рудодобивни машини, останки от магнитен ускорител, разбити жилищни куполи и роботи — но те бяха студени, прашни, надупчени и датираха отпреди повече от три хилядолетия. Онези, които бяха тераформирали Марс през последния век, нямаха нищо общо с древните артефакти на вътрешната луна.

Беше виждал кадри от някогашната Червена планета — макар винаги да я бе смятал по-скоро за оранжева, отколкото червена — но тя вече не беше червеникавооранжева. Когато прелетяха над северния полюс, видяха какво е останало от полярната ледена шапка — киша, лишена от въглероден двуоксид по време на тераформирането, бял остров в синьото северно море. Над океана се кълбяха облаци, покриващи повече от половината северно полукълбо. Планините все още бяха възоранжеви и повечето материци бяха кафяви, ала и без телескоп се виждаха удивително зелени гори и поля.

Никои не ги предизвика: нямаше радиоповиквания, радар, тесен лъч, лазер или модулирано неутриново сканиране. Напрегнатите минути преливаха в дълги часове на мълчание; четиримата моравеки се готвеха за спускането на „Смуглата дама“.

На Марс очевидно имаше живот — човешки или постчовешки, както изглеждаше, наред поне с още един вид — носачите на каменните глави, може би хора, но дребни и зелени на телескопските снимки. Покрай северното крайбрежие и по пълните с вода каньони на Валес Маринерис плаваха кораби с бели платна, но не бяха много. Още няколко платна се виждаха по кратерното море, което някога бе представлявало котловината Хелас. На Монс Олимпус имаше очевидни признаци за живот — и поне един високотехнологичен ескалатор по склоновете на вулкана. Снимаха пет-шест летящи машини близо до върха на Олимп, зърнаха още няколко бели къщи и терасирани градини по високите склонове на вулканите в Тарзис — Аскрезус Монс, Павонис Монс и Арсия Монс — но нямаше следи от могъща планетна цивилизация. Корос III обяви по общия канал, че според него на четирите вулкана живеят най-много три хиляди от светлокожите хуманоидни наглед хора, а в палатковите лагери по крайбрежията — двайсетина хиляди зелени работници.

По-голямата част от Марс пустееше. Тераформирана, но пуста.

„Това едва ли е опасно за всички разумни форми на живот в Слънчевата система, нали?“ — попита Орфу от Йо.

Отговори му Ри По. „Погледни квантовия профил на планетата“.

— Господи — гласно ахна Манмът в празната си екоясла. Марс представляваше ослепително червено сияние от квантово изместване и линиите на потоците се сливаха в най-големия вулкан, Монс Олимпус.

„Възможно ли е няколкото летящи машини да са причина за този квантов хаос? — смаяно рече Орфу. — Те не се регистрират в електромагнитния спектър и определено не се движат с химично гориво“.

„Не — отвърна Корос III. — Въпреки че влизат и излизат от квантовия поток, няколкото летящи машини не го генерират. Или поне не са главният му източник“.

Манмът цяла минута наблюдава странната квантова карта, преди да се осмели да изрече предположението, което обмисляше от няколко дни. „Има ли смисъл да установим връзка с тях по радиостанция или друг начин? Или просто да кацнем открито на Монс Олнмпус? Да пристигнем като приятели, а не като шпиони?“

„Обсъдихме този курс на действие — заяви Корос. — Но квантовата активност е толкова интензивна, че смятаме за нужно да съберем повече информация, преди да разкрием присъствието си“.

„Да съберем информация и да доближим онези оръжия за масово унищожение колкото може повече до вулкана“, с известна горчивина си помисли Манмът. Никога не беше искал да е военен. Моравеките не бяха проектирани да се сражават и мисълта да убива разумни същества се сблъскваше с програмиране, старо колкото самия му вид.

Въпреки това Манмът приготви „Смуглата дама“ за спускане, задейства вътрешната енергия на подводницата, отдели всички животоподдържащи системи от кораба и остава свързан с него само с комуникационните кабели, които щяха да бъдат прерязани при излизането им от трюма. Подводницата бе обвита в ултрастелт и носът и кърмата й бяха опасани с реактивни дюзи, но те щяха да бъдат управлявани от Корос III по време на спускането на повърхността и после щяха да ги изхвърлят. Едва след като потънеха в океана, Манмът щеше да получи управлението на своята подводница.