Дан Симънс - Илион

От един страничен каньон се появи висока, съвсем смътно хуманоидна фигура. Съществото се запровира между скалите с позната тромава грациозност.

— Връщай се — заповяда Харман, когато то се доближи на десетина метра. — Тук нямаме нужда от войникси.

Отговори му един от слугите — гласът му прозвуча в ушите им, въпреки че самата сфера се носеше далеч зад тях.

— Трябва да настоим, госпожи и господа. Това е най-отдалеченият и враждебен от всички известни факсвъзли. Не можем да рискуваме нещо да ви се случи.

— Има ли динозаври? — нервно попита Деймън.

Ада отново се засмя и посочи с ръце мрака.

— Съмнявам се, Деймън. Трябва да са от някаква издръжлива рекомбинантна зимна порода, за каквато не съм чувала.

— Всичко е възможно — рече Хана и посочи голяма скала до входа на друг страничен каньон на петдесетина метра надясно от тях. — Онова там може да е алозавър, който чака само нас.

Деймън отстъпи назад и едва не се препъна в един камък.

— Тук няма никакви динозаври — успокои го Харман. — Едва ли има нещо живо. Прекалено е студено. Ако се съмнявате, повдигнете си качулките за малко.

Другите го направиха. Възклицанията им отекнаха в молекулярните слушалки.

— Стой на разстояние, освен ако не те повикаме — нареди Харман на войникса. Съществото се отдалечи на трийсетина крачки.

Продължиха в долината — на северозапад според ориентиращата функция на дланите им. Звездите вибрираха от силния вятър и от време на време четиримата трябваше да се подслоняват зад големи скали, за да не ги отвее вихърът. Когато временно стихваше, се разгръщаха отново.

— Тук има нещо — разнесе се гласът на Ада.

Другите забързано се насочиха към жълтата фигура, отдалечена на трийсетина метра южно от тях. Тя се взираше в нещо, което от разстояние приличаше на камък, но когато се приближи, Деймън видя щръкнали косми или козина, странни перки и черни дупки или очи. Създанието сякаш беше издялано от старо дърво.

— Това е тюлен — рече Харман.

— Какво? — попита Хана и приклекна, за да докосне неподвижната фигура.

— Морски бозайник. Виждал съм ги край брега… далеч от факсвъзлите. — Той също се наведе над трупа на животното. — Това нещо е изсъхнало… точната дума е „мумифицирало“ се е. Може да е тук от няколко века. Или от хилядолетия.

— Значи сме близо до бряг — заключи Ада.

— Не непременно — възрази Харман, изправи се и се огледа.

— Спомням си ей оная голяма скала — обади се Деймън. — Павилионът за бира беше издигнат точно под нея. — Той бавно тръгна към скалния склон.

— Сигурен ли си? — попита Ада, когато го настигнаха. Каменната плоча се издигаше самотно към студено пламтящите звезди и бягащите облаци. Всички затърсиха по земята следи от палатката, лагерни огньове или едноколки, ала нямаше нищо.

— Това е било преди година и половина — рече Харман. — Слугите сигурно добре са почистили и…

— Божичко — прекъсна го Хана.

Всички моментално се обърнаха. Младата жена гледаше към небето. Те вдигнаха глави, но още преди това забелязаха играта на пъстра светлина по околните скали.

Нощното небе бе оживяло от искрящо танцуващо сияние — сини, жълти и червени ивици.

— Какво е това? — промълви Ада.

— Не знам — също шепнешком отвърна Харман. Светлината продължи да вибрира по ясните части от небето. Възрастният мъж повдигна качулката на термокожата си. — Господи, и без лещи за нощно виждане пак е ярко. Струва ми се, че преди десетилетия съм виждал нещо подобно, когато бях…

— Слуги, каква е тази светлина? — прекъсна го Деймън.

— Атмосферно явление, свързано с взаимодействието на натоварените слънчеви частици и земното електромагнитно поле — разнесе се гласът на далечната машина. — Вече не помним подробностите на научното обяснение, но го наричат с различни имена, сред които…

— Добре — обади се Харман. — Стига… ей! — Той пак си смъкна качулката и се вторачи в каменната плота пред тях.

По нея имаше сложни врязвания. Не изглеждаха дело на вятъра или други природни сили.

— Какво е това? — отново попита Ада. — Не са като символите в книгите.

— Вярно, не са — съгласи се Харман.

— Нещо от Горящия човек? — предположи Хана.

— Не си спомням врязвания по скалата до шатрата за бира — заяви Деймън. — Може обаче слугите да са издраскали повърхността, докато са разчиствали след празника.

— Възможно е — съгласи се Харман.

— Да продължаваме ли да търсим наоколо? — попита Ада. — Някаква следа от онази жена? Или поне от Горящия човек? Може да е останала пепел.