Дан Симънс - Илион

— На този вятър ли? — засмя се Деймън. — След година и половина?

— Яма — не отстъпваше младата жена. — Лагерен огън. Бихме могли…

— Не — отсече Харман. — Тук няма да намерим нищо. Хайде да се прехвърлим някъде на топло и да обядваме.

Ада обърна жълтата си глава и го погледна, но не възрази.

Двамата слуги вече летяха към тях, войниксът се извисяваше точно зад сферите.

— Тръгваме си — осведоми Харман по-близкия слуга. — Можете да ни осветите пътя до факспавилиона с лъчите си.

В Уланбат тъкмо минаваше пладне и обичайните стотина гости се забавляваха на тържеството по случай втората двайсетилетка на Тоби, което се провеждаше на седемдесет и деветия етаж на Небесните кръгове. Висящите градини шумоляха и шепнеха под ветреца, който подухваше от червената пустиня. Деймън видя множество млади мъже и жени, които не бяха забелязали отсъствието му през последните няколко дни, и последва Харман, Хана и Ада. Взеха си топла храна от дългата банкетна маса и студено вино от един слуга. Харман ги отведе от навалицата до каменна маса край ниската стена в края на кръга. По утъпканата магистрала Гоби на двеста и петдесет метра под тях се нижеха камилски кервани, водени от слуги и следвани от войникси.

— Какво има? — попита Ада, когато седнаха на сянка и започнаха да се хранят. — Знам, че си видял нещо в Сухата долина.

Харман понечи да отговори, замълча и изчака един слуга да ги подмине, после я попита:

— Някога чудила ли си се дали слугата не е същият, който малко преди това си видяла някъде другаде? Всички си приличат като две капки вода.

— Това е нелепо — заяви Деймън. Между хапките пилешко бутче той облизваше пръстите си и отпиваше глътки ледено вино.

— Възможно е — отвърна Харман.

— Какво видя в Сухата долина? — попита Хана. — Ония врязвания по скалата ли?

Деймън се засмя.

— Това не беше нищо. Знам цифрите. Всички знаем цифрите. Това не бяха цифри.

— Това бяха цифри, написани с думи.

— Не приличаха на знаците в книгите — отбеляза Ада. — Думи.

— Да — съгласи се Харман. — Според мен буквите бяха ръкописни. Всички думи бяха наклонени, свързани една с друга и изтъркани от вятъра — подозирам, че са били написани на последния Горящ човек — но не успях да ги прочета.

— Думи — отново се засмя Деймън. — Преди малко каза, че били цифри.

— Какви бяха цифрите? — попита Хана.

Харман пак се огледа предпазливо и прошепна:

— Осем-осем-четири-девет.

Ада поклати глава.

— Звучи като код на факсвъзел, но числото е прекалено голямо. Никога не съм чувала за код, който започва с две осмици.

— Няма такъв — отсече Деймън.

Харман сви рамене.

— Възможно е. Обаче когато свършим тук, ще опитам във факсвъзела.

Ада отправи поглед към далечния хоризонт. Пръстените се виждаха над тях, два млечни наниза на бледосиния фон на небето.

— Затова ли задържа четирите термокожи, вместо да ги хвърлиш в кошчето за смет, както ни казаха слугите?

— Не знаех, че си забелязала — рече Харман, усмихна се широко и отпи глътка вино. — Опитах се да го направя тайно. Сигурно не ме бива много в тайните. Поне слугите вече се прехвърлиха.

Сякаш по даден знак, към тях се приближи слуга и напълни чашите им. Докато изисканите ръце, облечени в бели ръкавици, им наливаха вино, малката сферична машина висеше извън стената — на двеста и петдесет метра над червено-жълтата земя.

Ако Харман не бе настоял да си облекат термокожите и да ги носят под дрехите по време на прехвърлянето, можеха да загинат.

— Мили Боже, къде сме? — изкрещя Деймън. — Какво става?

Нямаше факспавилион. Кодът 8849 ги беше довел направо в черния хаос. Виеше вятър. Стъпваха върху лед. На всяка крачка се блъскаха в остри неща. Даже факспорталът бе изчезнал зад тях.

— Ада! — извика Харман. — Светлината! — Качулките им имаха лещи за нощно виждане, но в момента никой не си ги беше сложил и в абсолютния мрак като че ли нямаше достатъчно светлина, която да бъде усилена.

— Опитвам се да го включа… ето! — Фенерчето, което бе взела назаем от Тоби, хвърли тънък лъч в нощта и освети отворена врата, покрита със скреж, еднометрови шушулки и замръзнали вълни от лед. Ада завъртя лъча и видя три покрити с термокожа изненадани лица.

— Няма павилион — каза Харман.

— Всеки факсвъзел има павилион — възрази Деймън. — Не може да има портал без павилион. Нали така?

— Не и едно време — настоя Харман. — Когато е имало три хиляди частни възела.

— Какви ги говориш? — извика по-младият мъж. — Да се махаме оттук!