Дан Симънс - Илион

И успя да ги извади от строя, да ги прати във вани, целите покрити със зелени червеи.

Поклащам глава. Изведнъж се чувствам адски уморен и объркан. С опита ми да не се подчиня на боговете, започнал само преди едно денонощие, окончателно е свършено. До утре по това време Афродита ще ме унищожи.

Къде да ида?

Не мога дълго да се крия от боговете и ако стане ясно, че се опитвам, Афродита още по-рано ще си направи жартиери от червата ми. Щом утре се върне на сцената, богинята на любовта ще ме види — ще ме открие.

Мога да се телепортирам на бойното поле и да се оставя музата да ме намери. Това навярно е най-големият ми шанс. Даже да ми отнеме снаряжението, сигурно ще ме остави жив, докато извадят Афродита от ваната. Какво имам за губене?

Един ден. Афродита ще остане във ваната един ден и никой друг бог няма да ме вижда, докато тя се върне. Един ден.

С други думи, остава ми още ден живот.

Като имам това предвид, накрая решавам къде ще отида.

Четиримата пътешественици в края на краищата решиха да похапнат.

Сави изчезна за няколко минути в един от осветените си тунели и се върна с по-топли ястия — пиле, стоплен ориз, чушки с къри и агнешко на скара. Само преди няколко часа гостите й насила бяха предъвквали храната, ала сега лапаха с ентусиазъм.

— Ако сте уморени, можете да пренощувате тук, преди да потеглим — предложи Сави. — В съседните стаи има меки легла.

Всички отговориха, че не са чак толкова уморени — в кратера Париж бе едва привечер. Деймън се огледа, преглътна хапката си печено агнешко и попита:

— Защо живееш в… — Обърна се към Харман. — Как го нарече?

— Айсберг — отвърна възрастният мъж.

Деймън кимна, задъвка пак, преглътна и отново погледна Сави.

— Защо живееш в айсберг?

Тя се усмихна.

— Точно този мой дом навярно е резултат от… да речем… старческа носталгия. — Видя, че Харман я наблюдава напрегнато, и прибави: — Бях в нещо като творчески отпуск на един айсберг като този, когато преди хиляда и четиристотин години без мен започна последният факс.

— Мислех, че при последния факс всички са били записани — рече Ада и избърса пръстите си в красивата жълтокафява ленена салфетка. — Милионите старостилни човеци.

Сави поклати глава.

— Какви ти милиони, мила моя! Когато постчовеците проведоха последния си факс, ние бяхме малко повече от девет хиляди. Доколкото мога да кажа, нито един от онези хора, мнозина от които — мои приятели, не беше възкресен след Хиатуса. От пандемията оцеляхме само евреите, нали разбирате, заради устойчивостта си на рубиконовия вирус.

— Какви са тези евреи? — попита Хана. — Или по-точно какви са били тези евреи?

— В общи линии, теоретично създадена раса — поясни Сави. — Полуизчезнала генетична група, образувана в резултат на културна и религиозна изолация в продължение на няколко хиляди години. — Тя замълча и погледна четиримата си гости. Само изражението на Харман предполагаше, че може би има някаква представа за какво говори възрастната жена.

— Всъщност това няма значение — тихо продължи тя. — Но тъкмо затова си чул да ме наричат „Скитницата еврейка“, Харман. Аз се превърнах в мит. В легенда. Изразът „Скитницата еврейка“ оцеля и след като значението му беше забравено. — Сави пак се усмихна, само че този път тъжно.

— Как си пропуснала последния факс? — попита Харман. — Защо постчовеците са те оставили?

— Не знам. Векове наред съм си задавала този въпрос. Може би за да послужа като… свидетелка.

— Като свидетелка ли? — повтори Ада. — На какво?

— През вековете преди и след последния факс на небето и Земята протекоха множество странни промени, мила моя. Постчовеците може би са решили, че някой — дори това да е само един старостилен човек — трябва да стане свидетел на всички тези промени.

— Какви са тези промени? — попита Хана. — Не разбирам.

— Да, мила моя, не разбираш, нали? Ти, родителите ти и родителите на родителите на твоите родители сте познавали свят, който като че ли изобщо не се променя, освен някои отделни хора — при това с постоянното темпо от един човек на сто години. Не, промените, за които говоря, не бяха забележими, естествено. Това обаче не е Земята, която са познавали първите старостилни хора и ранните постчовеци.

— Каква е разликата? — попита Деймън. Гласът му показваше на всички, че отговорът едва ли го интересува особено.

Сави впери в него ясните си сиво-сини очи.