— Какво е това място? — поинтересува се Харман.
— Нещо като музей — отвърна Сави. — Струва ми се, че повечето важни експонати липсват.
— И кой го е създал? — попита Хана. Старицата сви рамене.
— Едва ли са постчовеците. Не знам. Обаче съм съвсем сигурна, че мостът — или поне оригиналът на този мост, защото сегашният може да е копие — някога се е издигал над вода край един град от Изгубената ера на някогашното западно крайбрежие на континента на север оттук. Чувал ли си за такова нещо, Харман?
— Не.
— Може да съм го сънувала — с мрачен смях рече Сави. — След всички тия векове сън паметта ми понякога ми изневерява.
— Ти спомена, че си спала много през вековете — каза Деймън. На Ада й се стори, че младежът се държи малко грубо. — За какво говореше?
Сави ги спря при дълго вито стълбище в зелената стъклена тръба, висяща между кабелите, и посочи редица предмети, които приличаха на кристални ковчези.
— За вид криогенен сън — отвърна тя. — Само че не студен — което е глупаво, защото тъкмо това означава думата „криос“. Някои от тия пашкули още работят, все още замразяват молекулярното движение. Не чрез студ, а чрез някаква микротехнология, която черпи енергия от моста.
— От моста ли? — изненада се Ада.
— Цялото това нещо е слънчева електростанция — поясни Сави. — Или поне зелените части.
Младата жена погледна прашните кристални ковчези и се опита да си представи, че заспива в един от тях и чака… колко? Години, докато се събуди ли? Десетилетия? Векове? Потрепери.
Видя, че Сави я наблюдава, и се изчерви. Но старицата се усмихна. С искрено весела усмивка, реши Ада.
Изкачиха се по дълъг цилиндър от зелено стъкло, висящ на оръфан ръждив кабел, по-дебел от човешки ръст. Ада усети, че стъпва внимателно и се опитва да повдига тежестта си само със силата на волята си, тъй като се страхуваше, че общата им маса ще събори цилиндъра, кабела и целия мост. Отново забеляза, че Сави я гледа. Този път не се изчерви, а й се намръщи — беше й омръзнало от вниманието на старицата.
Изведнъж четиримата сепнато се заковаха на място. Като че ли бяха влезли в заседателна зала, пълна с хора — хора, стоящи покрай стените на помещението, мъже и жени в странно облекло, седящи на бюра и изправени зад контролни пултове, хора, които не се движеха и изобщо не погледнаха към тях.
— Те не са истински — заключи Деймън, приближи се до най-близкия човек — облечен в прашен сив костюм с някакво парче плат на шията — и го докосна по лицето.
Петимата тръгнаха от фигура на фигура, разглеждаха тези мъже и жени със странни дрехи, хора със странни прически и необичайни татуировки, накити, цвят на косата и кожата.
— Чел съм, че някога правели слугите с човешки вид… — започна Харман.
— Не — прекъсна го Сави. — Това не са роботи. Това са манекени.
— Моля? — не разбра Деймън.
Тя му обясни значението на думата.
— Знаеш ли на кого са копия? — попита Хана. — И защо са тук?
— Не — отвърна Сави и ги остави да обиколят фигурите.
В дъното на помещението, на разкошен дървен стол, тапициран с кожа, поставен в стъклена ниша, сякаш е гордостта на тази „изложба“, седеше мъж. Дори в това положение се виждаше, че е по-нисък от повечето други манекени. Носеше жълто-кафява туника, която приличаше на къса, стегната в кръста рокля от груб памук или вълна. Краката му бяха обути в сандали. Ниският мъж можеше да е смешен, ако лицето му — къса къдрава сива коса, орлов нос и проницателни сиви очи, дръзко вперени напред изпод тежки вежди — не бяха толкова властни, че Ада неволно се приближи предпазливо. Мускулите му бяха толкова издути, ръцете му бяха покрити с толкова много белези, късите пръсти спокойно, ала с толкова много сила бяха отпуснати върху дървените странични облегалки на стола — всичко в изваяната фигура оставяше впечатление за така спотаена сила и на волята, и на тялото — че Ада спря метър и половина от него. Мъжът бе забележимо по-стар, отколкото хората избираха да изглеждат на тази възраст — някъде между втората двайсетилетка на Деймън и старостта на Сави. Туниката му беше разтворена на гърдите и Ада виждаше посивяващите косми по широката му бронзова гръд.
Деймън забързано се приближи към витрината и каза:
— Познавам този човек. Виждал съм го.
— От торинската драма — прибави Хана.
— Да, да — съгласи се Деймън и щракна с пръсти в опит да си спомни. — Казва се…
— Одисей — довърши мъжът на стола, изправи се и пристъпи към стреснатия Деймън. — Одисей, син на Лаерт.
Читать дальше