Дан Симънс - Илион

— Стабилизира се — каза Манмът на Орфу по кабелния канал. — Скоростта на въртене се понижи до едно завъртане на шест секунди. Отклонението от курса наближава нула.

— Ще се опитам да прекратя въртенето — отвърна Орфу. — Съобщи ми, когато полярната шапка попадне във визирния кръст.

— Виж, недей. По дяволите, това е ужасно. — Манмът се опитваше да ориентира съда към бялото петно на полярната шапка на Марс сред виелица от премятащи се останки и все още нажежена плазма.

— Така е — обади се Орфу от трюма. — И аз съм в същото състояние.

— Нямах предвид теб.

— Знам. Обаче това не променя нещата. Бих дал половината си томове на Пруст, ако можех да си върна поне едно от шестте си очи.

— Ще те включим към някоя видеокамера — обеща Манмът. — Проклятие! Пак се премятаме.

— Остави подводницата да се премята, докато не наближим атмосферата — отвърна йониецът. — Пести горивото и енергията ни. И това с видеокамерата няма да стане. След като ме включи тук, направих анализ на щетите и не липсват само очите и камерите. Когато корабът беше улучен, аз гледах към носа и проблясъкът изгори всички канали чак на органично равнище. Вътрешните ми оптични нерви са изпепелени.

— Съжалявам — каза Манмът. Гадеше му се — не само от премятането. След малко добави: — Почти всичките ни консумативи са на изчерпване — вода, въздух, гориво за реактивните раници. Сигурен ли си, че искаш да останем сред тези отломки?

— Така е най-добре. На радара се виждаме просто като един от множеството късове от унищожения космически кораб.

— На радара ли? — учуди се Манмът. — Видя ли какво ни нападна? Това беше колесница , по дяволите. Смяташ ли че колесниците имат радари?

Орфу буботещо се засмя.

— А ти смяташ ли, че колесниците могат да изстрелват енергийни копия като онова, което изпари една трета от кораба, включително Корос и Ри По? Да, Манмът, видях колесницата — това беше последното, което видях. Обаче дори за миг не вярвам, че наистина е било колесница с великански мъж и жена, препускащи във вакуума на космоса. Ъхъ. Адски ефектно… прекалено ефектно.

Манмът нямаше какво да му отговори. Щеше му се Орфу да спре премятането — подводницата отново се отклоняваше от курса, — но всичко друго сред падащите останки се премяташе и беше логично и те да правят същото.

— Искаш ли да поговорим за Шекспировите сонети? — попита Орфу от Йо.

— Ебаваш ли се с мен? — Моравеките обичаха древните човешки разговорни думи и изрази, колкото по-мръсни, толкова по-добре.

— Да — потвърди Орфу. — Определено се ебавам с теб, приятелю.

— Я чакай, я чакай — каза Манмът. — Отломките се нажежават до червено. Ние също. Йонизираме се. — Беше доволен, че гласът му е останал спокоен. По-големите късове от унищожения кораб пред тях сияеха в мътночервено. Носът на „Смуглата дама“ също. Външните й сензори започваха да съобщават, че температурата на корпуса се повишава. Навлизаха в атмосферата на Марс.

— Време е да се стабилизираме — заяви Орфу, като правеше всичко възможно с частичния софтуер на Корос III и допълнителните дюзи, монтирани на подводницата. — Спряхме ли да се премятаме?

— Не съвсем.

— Не можем да чакаме повече. Ще завъртя тая купчина старо желязо, преди да сме изгорели.

— Тая „купчина старо желязо“ се казва „Смуглата дама“ и може да ни спаси живота — студено отговори Манмът.

— Добре де, добре — съгласи се йониецът. — Съобщи ми, когато визирният кръст на задния видеомонитор попадне върху лимба на Марс над полюса. Тогава ще започна да компенсирам премятането. Господи, какво не бих дал да си върна едно от очите. Извинявай, няма да го повтарям повече.

Манмът следеше монитора. Поради разширяващия се облак отломки, през последните трийсетина минути единствените сигурни данни, които можеше да предаде на Орфу, идваха от самия Марс. Виждаха се дори двете малки луни. Дюзите кухо запулсираха и повредената подводница бавно се завъртя. Предната камера изгуби Марс и показа червена плазма, нажежен до бяло течен метал и милиони сияещи парчета, които някога бяха представлявали техния космически кораб и спътниците им.

Оранжево-червено-кафяво-зелената грамада на Марс изпълни задната камера и визирният кръст, който Орфу бе поискал от Манмът да начертае на монитора, започна да се издига нагоре, нагоре, пресичайки изпъстреното с облаци крайбрежие, синьото море, после бялата…

— Полярната шапка — каза Манмът. — Горният лимб.